"Не, не може нормален човек да е харесвал наистина комунизма", заяви ми наскоро девойка, която се възпитава при мой приятел педагог.  Девойката, малко над 20-те, беше си чела уроците и там беше видяла, че комунизмът е лошо нещо. Диктатура, насилие, дефицит. Така пише в днешните книжки. В нашите книжки навремето пък пишеше, че това е най-справедливият обществен строй, в който всичко е за благото на човека. Затова враговете от Запад искат да го затрият, белким запазят властта на капитала - тоест своята. 
Беше ли девойката индоктринирана? Беше. Бил ли съм аз индоктриниран на нейната възраст навремето? Сигурно. Поради известни свойства на характера си обаче (вроден скептицизъм, швейколюбие, идеологически инат) турях под съмнение повечето пропаганда. Но 

част от нея безусловно приемах

Само че не това е важното сега. А че немалко хора наистина харесваха политическото устройство, в което живееха. Още по-важно е, че те скърбят за него днес и не приемат заобикалящото ги ново. Органично не го приемат. Съвсем искрено и убедено. Това казах на девойката. Тя ме изгледа доста недоверчиво. И ми опонира, че става дума за заблудени хора, стари хора, забравили лошото, помнещи само, че са били тогава млади. И дръзновени, помислих аз. Имаше дори такъв лозунг - Жизнерадост и дръзновение". Но не беше само това. И известно сладострастие имаше сякаш, допълних. Тя не ме разбра, изгледа ме с подозрение. Опитах се да обясня. Да, има и такива, рекох й, които жалят за равенството - тогава то беше факт, поне материалното равенство имам предвид. Това, че някой член на политбюро е имал вила и е пазарувал от Кореком, както и че е вземал пет пъти по-голяма заплата от чистачката, в сравнение с днешното разслоение си е направо почти християнско равенство. Само че не обикновените носталгици са най-недоволните. Най-недоволните са тези, които са изгубили. 
Че какво са изгубили - еднопартийната система, лагерите ли? - не ме разбра момичето. Аа, не. Има нещо много по-важно от това - рекох й аз, след като се замислих. И се опитах да разкажа кое е то. За сладострастието става дума, ама то е символ само в случая. Касае се за чиста страст и чиста радост от нея. Щото човек, каквото и да си говорим - че уж иска "Живанши", а не "Тройной одеколон", че иска мерцедес, а не москвич, че иска плурализъм, свобода на вероизповеданията и свободна предприемаческа инициатива, а не еднопартиен диктат и планова икономика - е, хем е така, хем с това не казваме всичко. Истината е, че човек иска нещо повече от тези неща, и тъкмо повечето му е най-важно. Онова, което иска най-копнежно, 

е почит и власт

Тоест по-височко място в обществената стълбица. Разбира се, по-височкото място върви с доста материални екстри - човекът се ползва от тях охотно. Но сладостта на властта и радостта от заповядването са - за някои особи, хем многобройни особи - най-хубавото нещо на земята. Тези неща не са мои открития, умни хора отдавна са установили това. Избягалият на Запад Виктор Суворов, бивш разведчик от ГРУ, разказва в една от книгите си как негов колега по разузнаване го убеждавал да не се поддава на "чаровете на Запада" - хубави коли, стоки и т.н. По съветско още време. Щото те - като истински шпиони, пътували често на Запад и живеели сред тези неща. А защо да не се поддава ли? - ами защото в западното общество мнозина могат да имат всичко това. Включително разни убитаци. И ти с нищо не се отличаваш от тях - от убитаците, макар да си се барнал и да караш беемве, примерно. Обаче служебната волга в СССР и високият пост в тайните служби - о, това те прави повелител. Това те прави княз сред тълпата обикновени хора. Те се боят от тебе, но и свалят шапка, и те уважават...Ти си елит.
Ето това загуби една част от обществото - а такава декласация не се прощава лесно, помъчих се да обясня на девойката. "Ты не дай им опять закатать рукава", пее в една много хубава песен лидерът на руската рок група ДДТ - Юрий Шевчук. 
Песента е нещо като молитва, в нея се казва:

Боже, 
сколько правды в глазах государственных шлюх !
Боже,
сколько веры в руках отставных палачей !
Ты не дай им опять закатать рукава...*

По-нататък в нея (песента се казва "Родина", впрочем) се припомнят фаровете и "суетливите нощи", когато могат да те измъкнат от вкъщи "за справка". После може да има и съд, може да има и дело, но няма кой да те спаси - лагер, пет, десет, петнайсет годинки. Я се върнеш, приличен на зомби, я не. 
В лагера впрочем (справка Варлам Шаламов) също имало хора, които се чувствали добре. Босовете на криминалното. Там те били елитът. Имали власт и подмазвачите ги чешели по петичките. Сигурно и тези босове, като напуснели лагера, са имали лека носталгия по рахатя си на наровете.
Та за тази носталгия говоря - по запретнатите ръкави. За нея и прошка не бива да има - убеждавах девойката. Не съм сигурен,  че ме разбра. Тя слуша други неща.. 
------
*Боже, колко истина има в очите на държавните курви! Боже, колко вяра има в ръцете на палачите в оставка! Не им давай да запретнат пак ръкави...(Превод от руски)