Бризходът ще се състои. Доналд Тръмп отписва САЩ от все повече и повече международни споразумения. Путин става все по-арогантен и вече дори не се труди да прикрива агресията си. Янис Варуфакис се кандидатира за евродепутат. Властта на Орбан е бетонирана. Бойко Борисов изглежда погален не само от папи, но и от сивиема (Механизмът за сътрудничество и проверка). Александър Вучич продължава необезпокоявано да разбърква въглените на Балканите. Чудите се кое е общото между всички тези неща? Това са сили на антимултилатерализма, тоест бунтари срещу общите правила. През последните години, когато отделни политици говореха, най-вече в ЕС, за възстановяване/връщане на суверенитет, някак ги подценихме. Мислехме си, че са най-обикновени евроскептици, националисти, популисти или други. А всъщност зад всички тези лица се крие една-единствена същност – тази на отказа от международно сътрудничество, от общите правила, които гарантират баланса на силите, а оттам и мира в света през последния век.

Какво представлява балансът на силите?

За първи път този принцип се споменава в договора от Утрехт от 1713 година, с който се слага край на войната за хабсбургското престолонаследничество. Принципът обаче се явява в зародиш доста по-рано – още с мирния договор от Вестфалия ог 1648-а, който поставя началото на създаването на държавите като политически единици. С времето желанието на Европа за установяване на траен баланс на силите еволюира от създаването на Концерт на Европа през 1815-а, през първите международни институции в началото на ХХ век, та до Европейския съюз и многобройните глобални формати, чиято единствена цел е да създадат обща рамка, която да попречи на една сила да доминира над останалите. Тази рамка познаваме под различни имена, но най-омръзналото ни е „върховенство на правото“, което замести социалния дарвинизъм или закона на джунглата, тоест правото на по-силния. Смисълът на международните институции и изобщо наднационалните е да има арбитър – институция, закон, върховен представител, който да може безпристрастно да отсъди в полза на справедливостта, на равновесието, защото иначе последиците са трагични – по-силният ще глътне по-слабия. ЕС е най-напредналата форма на наднационализъм, тъй като има най-богат опит в начините за превземане на по-слабите от по-силните. Неговата рамка защитава не само държавите като политически единици, но и индивидите чрез хартата си за правата на човека и мащабното си законодателство в защита на хора и фирми от злоупотреба от страна на правителства и отделни интереси.

През последните малко повече от две столетия национализмът е този, който се опитва да наложи волята си над по-слабите.

Втората световна война е капката, която преля чашата

и въдвори върховенство на разума. Но ето че по-малко от сто години по-късно отново имаме почти същото разположение на политическите духове. Национализмът е отново във възход, но вече в еволюирала форма. В самото начало национализмът се е стремял към свобода на онеправданите и правото на самоопределение. Днес национализмът се стреми към свобода на избраните от общите правила. Това може да се види в опитите на провалилия се бивш министър на финансите на Гърция Янис Варуфакис да изкара Гърция от еврозоната, за да може необезпокояван да експериментира със страната си. Напук на провалите си и противно на законите на икономиката, финансите, а дори и физиката, но благодарение на законите на комуникацията и социалните мрежи на XXI век той се превърна в глас на съпротивата ... срещу „мракобесието“ на върховенството на правото. Той искаше да се противопостави срещу икономическата обвързаност и зависимост на еврозоната, описвайки правилата на ЕС и еврозоната в частност като диктатура, носеща обаче не толкова асоцииращото име „остерианство“ (пестеливост) и вменявайки вина на Германия за това, че е научила уроците на миналото по трудния начин. След като планът му не успя, той се впусна в „академична“ дейност, тъй като се оказа особено привлекателен за медийната общност. Сега вече е кандидат за евродепутат на крайнолявото движение, което основа заедно с други подобни нему през 2016 година. И за да бъде иронията по-голяма, ще бъде кандидат от... Германия. Шансовете му да разбуни съществено европейския политически мир са малки, но той е лице на един и същ проблем.

Друга ирония на съдбата са бризходърите – онези, които желаят Великобритания на всяка цена да напусне ЕС, за да си върне суверенитета и правото сама да кове законодателството и правилата си. Миналата неделя лидерите на ЕС одобриха сделката по излизането на Великобритания от ЕС. Към нея е прикачена декларация за бъдещите отношения.

Най-важната дума в документа е „мултилатерализъм“,

употребена точно в контекста на запазване на баланса на силите, поне в Европа. И именно в това е иронията, тъй като Великобритания винаги е била в основата на търсенето на баланс на силите в Европа през изминалите векове. „Страните се съгласяват, че бъдещите отношения трябва да бъдат базирани на споделени ценности като уважение и спазване на човешките права и основните свободи, демократичните принципи, върховенството на закона и подкрепа за неразпространението на оръжие. Страните се съгласяват, че тези ценности са съществено условие за сътрудничеството в тази рамка. Страните също така потвърждават своя ангажимент към ефективен мултилатерализъм“. Думата се среща още няколко пъти по отношение на международните организации, нововъзникващите технологии, санкциите и външната политика изобщо. Настояването за мултилатерализъм от страна на ЕС не е случайно. Откакто в Белия дом седна Доналд Тръмп, ЕС осъзна, че световният ред, базиран на общи правила, е сериозно застрашен и че това трябва да е приоритет номер едно за Съюза, защото представлява риск за самия ЕС, а оттам и за мира в Европа.

Новият национализъм е бунт срещу общите правила. Точно такива са национализмите на Орбан, Тръмп, Тереза Мей, а дори и на Бойко Борисов и Александър Вучич.

На тези лидери общата правна рамка им пречи да налагат свои правила.

И това е всъщност големият парадокс на ЕС в момента

От една страна, Съюзът се опитва чрез разширяването си да разпространи идеята за баланса на силите, изразяващ се в спазването на общи, наднационални правила. От друга страна, след като се появи случай на напускане, Съюзът се опитва да приложи същия механизъм, базиран изцяло на съзнанието, че ЕС е доминиращата сила в Европа в момента, която може да налага правилата. ЕС настоява и от присъединяващите се, и от напускащите да спазват формулираните от него правила. Засега Съюзът се проваля по отношение на присъединяващите се, тъй като не успява да ги убеди в нуждата от придържане към универсална ценностна и правна система. Между другото, Съюзът сам си пречи в това отношение, като, от една страна, правно изисква подчинение на страните кандидатки, но от друга, чрез политическите си партии допуска неспазване. Много е възможно същото да се случи и с напускаща Великобритания. Ако това се случи, Съюзът ще бъде заобиколен от държави, неуважаващи глобалния, правнобазиран световен ред. САЩ вече изоставиха ЕС, Русия отдавна показа алергия към всякакви видове намордници, а във Великобритания още от самото начало има една класа бризходъри, които вярват не в диктуван от ЕС глобален ред, а в подредба, формирана от британския светоглед.

Ако това бъде изгубено, ще се върнем столетия назад във времената,

когато всяка по-голяма сила може на своя глава да захапе която си иска територия, народ, а в съвременния случай дори виртуално пространство. Отделните граждани (специално в ЕС) ще изгубят наднационалния си арбитър, който им гарантира, че ако техните правителства се опитват да надскочат правилата, ще има сила, която ще ги защити. Именно затова мултилатерализмът е основен стълб на външната политика на ЕС. Проблемът е обаче, че той все по-малко е във вътрешната. Та, какво е общото между мултилатерализма, Варуфакис, Орбан, Борисов и Вучич? Че всички те се опитват да анулират общите правила и да дадат превес на свои. Варуфакис не успя за щастие на Гърция, но Орбан, Борисов и Вучич засега успяват.