Две седмици след приемането на ВМРО в Алианса на консерваторите и реформистите в Европа (АКРЕ) досегашният (и кандидат за бъдещ) евродепутат от тази партия организира среща на консерваторите с тема "Бъдещето на Европа: Традиционализъм, християнски ценности, патриотизъм", а основното послание беше "Новата Европа - Европа на отечествата и нациите".

Разточителната предварителна реклама на срещата като „международна“ и „част от календара на АКРЕ“ се оказа попресилена - участието бе предимно местно, а „календарът на АКРЕ“ явно не бе успял да разбере навреме за нея. Но това са формалности. А и всъщност събитието беше много полезно - както (вероятно) за своите организатори, така и за страничната публика. Защото ѝ даде възможност да се ориентира в контекста и залозите на предстоящите избори за ЕП, като фокусира в себе си процеси, характерни и за българския, и за общоевропейския политически терен.

Предизборен кипеж

Макар и предизборната кампания формално да не е започнала, за много от тукашните политически играчи сега е най-усилното време. Борейки се да хванат поне една „ръка“ в предстоящото „раздаване на картите“ (което за някои е равносилно на оцеляване), те трескаво се групират и прегрупират, правят остри завои, свалят едни и надяват други идеологически маски. В това отношение явно повечето са преценили, че най-много ще се харчат консервативно-патриотичните идеи. Затова в тази ниша вече е тясно като в консервна кутия (дори и т.нар. системни партии са с единия крак вътре). А т.нар. публично пространство е задръстено с измислени страхотии и врагове, които трябва да стреснат електората и да го накарат да потърси консервативна защита. Част от играта е и придаването на важност чрез принадлежност или прикачване към някое от европейските политически обединения.

Подобен кипеж се наблюдава и на общоевропейския терен. В борба за повече гласове и места в следващия парламент политическите семейства се прегрупират и без да подбират много-много, търсят начин да се разширяват с нови национални играчи. В това отношение АКРЕ е типичен пример, най-вече защото има да наваксва голямата дупка, която заради Брекзит ще оставят след себе си британските тори. Затова се разраства българското присъствие - след човека-партия Бареков влезе ВМРО. И няма да е чудно, ако в края на краищата бъде припозната и откровено проруската „Атака“. Така миналата година италианското участие бе разширено с крайнодесните „Италиански братя“ (но пък Салвини и неговата „Лига“ засега гледат в друга посока). Сега най-вероятно предстои наддаване кой да приюти запътилия се извън ЕНП Орбан.

Залогът: бъдещето на ЕС

Всички обясняват тази политическа хиперактивност с иначе безспорния факт, че на тези избори е заложено бъдещето (а може би и съществуването) на изправения пред „дълбок разлом“ ЕС. Според консерваторите този разлом е прокопан от „политиките на глобалния либерализъм“ в лицето на ЕНП и ПЕС, които досега са управлявали заедно и носят отговорността за „мигрантската криза, бума на ислямския радикализъм, ерозията на традиционните ценности“. В българската си разновидност тази теза е по-истерична и леко изместена към полово-сексуалната проблематика: „джендъри“, „гей пропаганда“, „розово-либерален фашизъм“ и куп други измислици за това как някой коварно дебне беззащитните българи, за да им обърне сексуалната ориентация и да им смени пола. Прави впечатление и тезата за „двойните стандарти“, според която например те (Западът) ни смятат за второ качество хора, които не заслужават качествена храна, а могат да консумират каквото има и каквото остане…

И така - либерализмът е нерадостното настояще, заплахата, отровата. А рецептата е написана: „лекарството“ за Европа са консерватизмът, християнските и семейните ценности, националните традиции, патриотизмът. Зададена е и посоката: бъдещето на Европа е в нейното минало - „Европа на свободните отечества и на нациите“. Което означава „връщане на компетенции у суверенните правителства и народи, които си сътрудничат посредством междуправителствени спогодби и споразумения".

Истинският разлом

Моето уважение към споменатите ценности и традиции, но решаващо за бъдещето на ЕС няма да е противоборството между либералните и консервативните възгледи. То, разбира се, е напълно реално, но ожесточението, с което се води, често е модна поза за привличане на гласове. Или дори елегантно прикритие за крайнодесни и недемократични тенденции. Истинският „дълбок разлом“ е друг. Истинският „съдбовен избор“ е друг.

За да обоснове тезите си, споменатият евродепутат от ВМРО твърди, че "национализмът и националното самоопределение и националното самосъзнание са това, което е изградило днешна Европа". Истината обаче е друга: основаването и развитието на ЕС е история на осъзнат отказ от национализма в името на мира, постепенно ограничаване на националния суверенитет и интегриране в единно пространство на демокрация, законност, права, свобода, солидарност. Именно това европейско обединение сега е поставено под въпрос. Разделителната линия: по-нататъшна интеграция или връщане назад към миналото, балансиране на интересите в името на дългосрочния общ просперитет или сблъсък на възраждащите се национални егоизми.

Българският интерес

Привидно българските консерватори предлагат някакъв среден път. Те са едновременно за солидарна (разбирай - с нас) и разумна (според нашите разбирания) Европа и за „България над всичко“ („Да направим България велика!“). Но предлаганото „лечение“ за ЕС ще има изненадващи за тях (или пък не?) странични ефекти. Представете си например, какво ще стане с т.нар. „пакет Макрон“, ако пледиращите за „Европа на нациите“ надделеят, всички обявят, че техните свободни отечества са над всичко, суверенните правителства и народи си поискат обратно компетенциите. Тогава най-напред българските камиони и шофьори ще изгубят изобщо правото да превозват товари на местните пазари. След тях и всички останали ще загубят свободата да работят извън България. Накрая ще се върнат и визите. Запитайте се как ще завърши днешната патриотична борба срещу „двойните стандарти“ в ЕС. А какво ли ще стане с бюджета на съюза и с неговите фондове за сближаване, когато надделее разбирането за еднопосочната солидарност и интеграцията по желание (комуто, колкото, когато и където му е изгодно)? Вече е ясно какво може да стане със законността, правата и свободата, в случай че се възприеме принципът на „суверенната демокрация“ - подчинена съдебна система, овладяни медии, закрити университети, смачкано гражданско общество, авторитаризъм, корумпирана олигархия.

Крайният резултат от всичко това ще е печален. И изчезването на днешния ЕС ще е най-малкият проблем. Дали това е българският национален интерес?