- Имаме правописния речник, който е безспорният жалон в тази област; имаме и учебници по български език. Как ви хрумна идеята за сайта „Как се пише“? И как обогатява той средствата за изучаване и усъвършенстване на правописа в своето вече близо 10-годишно съществуване?
– Осем са годините: началото поставихме през 2012 г., точно на 23 април. Не бях съобразила, че това е Международният ден на книгата. Но има една такава максима, че нищо не е случайно в този живот – съвпадението е било знаково. А защо изобщо създадох този сайт? Няколко години преди това направих свой блог, посветен на българския език – „Блогът на Павлина“. В него имаше една страница, която се наричаше „Езикови питанки“ (впрочем и сега си съществува), и там всеки, който желаеше, можеше да задава въпроси в областта на българския език. А аз се стараех да му отговоря възможно най-скоро. Но в един момент се запитах: защо хората трябва да чакат? Няма ли да е хубаво, ако има публикувани някъде готови отговори на техните въпроси? Естествено, няма как да се предвидят всички читателски въпроси – езиковата практика е необятна, може да има милиони казуси. Даже не са и милиони, те са сигурно колкото песъчинките в пустинята! Но все пак има въпроси, които много хора си задават.
Така се получи, че разполагах с 2–3 месеца, в които нямах професионални ангажименти. Тази пауза в моята работа беше добре дошла, за да напиша първоначалните статии, с които да тръгне сайтът. Моята амбиция беше да стартираме с 1000 такива въпроси и отговори, но в крайна сметка започнахме с 850. Оттогава статиите се трупат, трупат – и ето ни вече с 3004 казуса.
– Отнема ли много време работата по сайта?
– Ще ви кажа с голяма точност: вчера или днес се навършва една година, откакто си засичам с една програма колко време работя по отделните проекти. Оказа се, че за тази една година съм работила повече от 200 часа по „Как се пише?“. Ако приемем, че в годината има около 250 работни дни, това ще рече почти по един час всеки работен ден. Всяка буква в „Как се пише?“ е написана от мен, аз съм човекът, който отговаря на всички въпроси, зададени в пощата или в страницата във Фейсбук. Имам колега, който се занимава с техническата част, но съдържанието е изцяло мое дело.
– Понеже говорим за страница в интернет все пак, редно е да се запитаме – дали днес, когато благодарение на интернет се изразяваме писмено по-често и по-масово от всякога, хората наистина пишат по-неграмотно от преди? Или просто е станало по-видимо?
– Мисля, че и двата отговора са валидни. За да кажем, че днес хората пишат по-неграмотно в сравнение с преди 20 или 40 години, трябва да имаме някаква статистическа база, върху която да стъпим. Аз не мога ей така безотговорно да кажа: да, днес хората пишат по-неграмотно. По-скоро се опирам на наблюденията на учители, както и на преподаватели в университета. Все пак мисля, че нивото на грамотност не е спаднало толкова драстично, колкото стана видим начинът, по който пишем. Нека се замислим – преди 40-50 години къде можехме да видим как пише средностатистическият българин? А днес всеки може да формулира мислите си писмено и те да станат публични за целия свят. Ето защо смятам драматизма, с който се подхожда по този въпрос, за прекален. В много по-голяма степен видимостта на написаното се увеличи, отколкото нивото на грамотността спадна.
– Как можем да станем грамотни?
– Има едно пасивно ограмотяване, ако мога така да го нарека. Когато човек чете, той се учи от начина, по който са написани текстовете. И ако ти четеш книги, минали през редактор и коректор, виждаш как трябва да се пише, какъв е стандартът за оформяне на един писмен текст. В този смисъл ние, хората, които израснахме и се формирахме съзнателно до 1990 г., имахме пред себе си образци на словото. Всички книги, всички текстове, които можехме да четем, бяха издържани. Докато сега срещаме всякакви текстове – и грамотно, и, за съжаление, неграмотно написани.
– Тоест става по-трудно човек да навигира в морето от текстове и да се ограмоти чрез четене?
– Точно така. Пасивното ограмотяване вече е по-трудно. А как човек може да се ограмоти активно? Първо, като проявява голяма критичност към своите знания в областта на правописа, пунктуацията, граматиката, лексиката... Ако ти самият по-често се замисляш – а това дали е правилно, дали тук не сгреших? – и ако потърсиш информация, е много по-голяма вероятността да осъзнаеш грешката и да я поправиш.
Тук идва вторият въпрос – къде да търсим в интернет? За огромно мое съжаление – и за съжаление на колеги и приятели, а и на целокупната българска общественост – Официалният правописен речник на българския език все още не е достъпен онлайн. Той съществува само на хартия, както, предполагам, е известно и на много от читателите на вестника. Чудя се как е възможно това, и често се питам – добре, ние в кой век живеем? Вероятно е проблем на авторски права, но все пак толкова десетилетия минаха, не можа ли да се уреди този проблем?
Критикувайки неграмотността около нас, хайде поне това да направим – да публикуваме този официален речник онлайн. Защото няма в момента онлайн речник, който да е достоверен. Да, има много онлайн източници за български език, но нито един от тях не е съобразен с актуалния правописен речник. В тези онлайн речници не е посочено каква база данни се ползва; не е ясно дори кой стои зад тях, кой поддържа тези сайтове. Нека читателите ги ползват, но не с едно, а с две и три наум. Може да прозвучи като самореклама, но бих казала, че „Как се пише?“ е едно надеждно място, където бихте могли да направите проверка за актуалния правопис и граматика. В никакъв случай сайтът не претендира за пълнота, няма как той да обхване цялото езиково богатство на българския език, но все пак това, което е публикувано, е достоверно.
И още едно предупреждение да отправя – много читатели разчитат на Гугъл. Когато се колебаят между два варианта – да речем, „упоменавам“ и „опоменавам“, – те проверяват броя на резултатите. Щом за „упоменавам“ има повече резултати, си казват: аха, значи това е правилното. Обаче тук има много подводни камъни, а напоследък се е появил и още един, който аз бих определила като огромен риф. Първо, когато търсиш някоя дума, в много от случаите тя ще съвпадне с дума в друг славянски език, който използва кирилицата – руски, македонски, сръбски и др. Може да прозвучи като куриоз, но са ми задавали въпрос в сайта: „Как е правилно: „пишете“ или „пишите“?“. И аз недоумявам – та това е основен глагол в българския език и би трябвало всеки да знае как се спряга: аз пиша, ти пишеш, вие пишете. Как може на някого да му хрумне, че може да е „пишите“? В един момент обаче загрявам, че на руски това е форма за повелително наклонение – „Пишите правильно!“. А напоследък се натъквам и на страшно много сайтове, които са преведени от руски на български автоматично, без човешка намеса. Това вече води не до изкривяване, а до извращаване на резултатите.
Получава се така, че интернет може по-скоро да ни подведе, когато търсим информация. Важно е как търси човек в съвременния свят, и не само по отношение на правописа – той винаги трябва да търси критично.
– Споделяли сте мнението, че книжовните правила изостават от естествения ход на езика…
– Това е естественото състояние на нещата – книжовната норма да изостава от говоримия език. Проблем се получава, когато това изоставане започне да се превръща в пропаст. Мисля си, че вече настъпва период, в който ще бъде преосмислена теорията за книжовните езици, защото тази теория, която води началото си от 30-те години на XX век, в съвременното технологично време най-малкото е добре да се преразгледа. Не знам дали е за съжаление, или просто трябва да приемем естествения ход на нещата, но поддържането на общ езиков стандарт в съвременното общество става все по-трудно и по-трудно.
– Няма ли едно освобождаване от дългогодишна норма, каквато е например пълният член, да легитимира неграмотността?
– Преди време смятах, че това правило (впрочем не е едно, а са група правила) ще отпадне. Сега обаче не съм толкова убедена, че прогнозата ми ще се сбъдне. Не че аз смятам правилото за много нужно – продължавам да мисля, че то по-скоро затруднява постигането на стандартна писмена практика. Но по-голямата част от българската интелигенция силно се застъпва за него и го смята за необходимо.
Може би още в училище се създава тази нагласа, че българският правопис стъпва на правилото за пълния и краткия член, то стои в неговата основа и ако се премахне, правописът ще рухне. Не, не е така – това е само едно от правилата, нищо няма да рухне. Но по-голямата част от хората просто не могат да си представят българския книжовен език без това правило. Някак дори на емоционално ниво интелигенцията ни е привързана към него. При това положение не виждам смисъл да се води дискусия за или против премахването му, тя би била непродуктивна.
– По принцип имаме ли нужда от широка обществена дискусия при налагането на промени в езиковата норма?
– Поначало е добре в дискусии, които засягат такива кардинални въпроси, да участват представители на съсловия извън Института за български език към БАН. Би било добре да участват писатели, журналисти, преводачи, редактори, коректори, копирайтъри, учители по български език и литература – изобщо хора, които ежедневно боравят със словото. Но като имаме предвид нивото на нашата култура за дебати, вие мислите ли, че това е възможно?
Затваряйки се в собствения си балон, говорейки само с хората, които споделят в най-общи линии възгледите ни, мнението ни по различни проблеми, бидейки така капсулирани, как да проведем обществен разговор? Ние не желаем да се изслушаме, не желаем да чуваме и още по-малко – да приемаме чужди аргументи, дори и когато са разумни. Ето това много ме притеснява – все по-голямата изолация на интелигентните българи едни от други. Страхувам се, че не можем да водим нормален разговор не само по въпросите на езика.
– Успявате ли в писмен разговор да коригирате грешките на хората около себе си, без да Ви се обидят? И коригирате ли ги въобще?
– Публично не го правя никога. Случвало се е може би пет-шест пъти досега да напиша лично съобщение на близък човек. Но това беше много отдавна, скоро не съм го правила. Първо, защото не виждам особен смисъл, и второ – това е едно от правилата, които бих препоръчала всички хора да спазват. Дори и да видите, че някой допуска правописни или пунктуационни грешки, не му правете публично забележка. Какво ще постигнете с това? Най-много да обидите човека. Ако толкова държите да го поправите, направете го в лично съобщение.
– В навечерието сме на Деня на будителите. Какво е този празник за Вас?
– Празникът започва да се чества през 1922 г. с цел повдигане духа на българския народ след поражението в Първата световна война. Забранен е през 1945-а, след което е възстановен през 1992-ра. И ето, ние вече 28 години го честваме, но аз все още не виждам той да е изпълнен със съдържание, което да ни е близко на душата. Дали защото си имаме 24 май и се получава – в някаква степен – дублиране? Не казвам, че Денят на народните будители е излишен. Но моето усещане е, че не успяваме наистина да го почувстваме като празник. Вместо това за пореден път си припомняме делата на нашите възрожденци. Да, те са направили грандиозни неща за своето време, в никакъв случай не омаловажавам тяхната роля – как бих могла? Но няма защо да се лъжем – възрожденците вече са ни доста далечни. Съвсем други проблеми вълнуват младежите днес. Ние все се опитваме да вдъхнем в съвремието някакъв стар възрожденски дух, който не е жизнеспособен в момента. А вероятно имаме нужда от това да намерим някакво свое вдъхновение и да направим нещо, за което ние самите имаме талант и способности. Ако всеки върши нещо добро в своята област, което да промени – макар и мъничко – обществото, би имало полза.
