Падна тежък сняг и затрупа Плевен „до козирката”. Това за козирката бе шега от детството: над вратата на шивашката работилница отсреща имаше малка козирка и дебелите снегове понякога почти я достигаха. Имах няколко срещи през деня и майка ми ме стъкми с пуловери и чепици на татко. Цяла седмица се залисвах с един безнадежден съдебен случай в зимния град, опитвах вина и съживявах стари познанства – не ми се заминаваше. Но идваше Коледа и всеки трябваше да се прибере в дома си. Моят дом отдавна беше в София и родителите ми примирено се съгласяваха с това коледно правило.
Преди Бъдни вечер в кафенето се разделих с компанията и обявих, че заминавам. „Утре заран ще мина да пия едно кафе и тръгвам, вие още ще спите, няма да се видим, затова – весели празници.” Групата също се обля в пожелания и във всевъзможни съвети и предупреждения. Преобладаваха препоръките да оставя колата и да взема влака. Зиме пътят до София е труден и подъл, снегът продължава да вали, да не прекарам Бъдни вечер някъде в преспите. Успокоих ги: ще бъде с добра кола и с нови гуми, ще имам чай и вино със себе си, ако замръкна в снеговете, няма да жадувам.
Сутринта ладата запали покорно и веднага. Беше видело и снегът се бе разредил. В кафенето момичето бе затоплило, а на масата до прозореца седеше Вълчо Русев. Искал да отскочи до София. Ще го закарам ли? Зарадвах се: става.
Вълчо Русев бе известен плевенски спортист от миналото: боксьор, съдия по бокс. Преподаваше руски във военновъздушното училище. Не беше много приказлив, но в думите му се вслушваха. Присъствието му се открояваше, успяваше някак да не тревожи околните с мълчанието си. Но в онзи декември по пътя от Плевен до София славно си поговорихме.
Истинската зима ни чакаше някъде преди Луковит. Снегът се свличаше по стъклата на вълма. Уж разчистен, пътят не се различаваше от нивите. Умен, изобретателен пикьор бе насякъл вършини и ги бе забил от двете му страни на известно разстояние една от друга – да държат шофьорите колите си между тях и да не пропаднат в шанците. Но беше твърдо и не беше заледено. Вълчо гласно одобри решението ми да тръгнем рано. По обяд щеше да омекне, но сега нямаше коли, нямаше тирове – един да закъса пред теб и чакай, ако си нямаш работа. В Златна Панега ме накара да спра пред някакъв строеж, изровихме два големи дялани камъка и ги натоварихме в багажника. Ладата имаше много лека задница и при всяко невнимание се завърташе неудържимо. По тая причина негов познат летец от военното училище зиме качвал асансьорни тежести. Научих нещо от Вълчо Русев, много зими после го спазвах. Говорихме за книги. Помня, че му разказвах за моя любимец Юри Казаков. В разказите му имаше снегове и потресаваща природа. По онова време вярвах, че този писател би съумял да обрисува и обясни и приключението, в което се бяхме оказали.
Не беше драматично, но в Балкана стана наистина сложно. Застигахме тежки камиони, без жал избутани от пътя. Леки коли, затрупани от сняг и пътниците край тях, тропащи с нозе дано се стоплят. Бръмчащи трактори с островърхи грейдерни устройства. Групи трудовачета с лопати, моравите им премръзнали ръце святкаха в утрото. Магистралата тогава започваше след Правец, до там се движехме по стария път, някъде към Осиковица налетяхме на засипана, почти сляла се с преспите шкода – семейство с две малки момиченца. Имаха повреда в мотора и помолиха от селото да телефонираме за помощ. Предложихме да вземем момиченцата и майка им, но жената отказа. Поне до пощата – предложи Вълчо, но не би. Оставихме им термоса с чая, както беше недокоснат и продължихме. Насреща ни святкаха фаровете на софиянците от Ботевградско, които си отиваха на село за Бъдни вечер. Не търпеше отлагане – утре имаха да колят прасета.
Дадохме си чая и веднага ни се припи. Един хан пред Правец светеше мъждиво. Ханджията грееше ракия на двама милиционери с големи рунтави яки. Поканиха и нас, но Вълчо солидарно отказа. Топлеше ръце на чашата и някак безразлично рече колко си е мечтал за нещо като това: снегове и чайове, бели вълчи пространства, нещо като „степ да степ кругом”, макар да бяхме насред настръхналия Балкан. И ето сега: сбъднало се е, а сякаш нищо особено... Говореше като в традиционна руска проза. И както говореше, млъкна, та чак до София.
Магистралата ни достави в столицата без проблеми. Задръстванията току-що бяха започнали, населението се нахвърляше върху града на лов за покупки. Вълчо помоли да го оставя някъде, откъдето да се добере до Лъвов мост, отказа да го закарам. Слезе на спирката и на прощаване ме насърчи: „Ставаш за състезател.” Пожелахме си весела Коледа. Отново се видяхме след години.
Но защо ви разказвам това? И защо изрових този сюжет за коледен разказ?
От спирката при Окръжна болница Вълчо стигнал до гарата, качил се на първия влак и се върнал в Плевен. Вечерта влязъл в кафенето, зачудил всички, че тъй веднага се е прибрал, и пояснил: „Притесних се, че поетът ще пътува сам в онези фъртуни. Реших да ида с него – ако има нужда от бутане и от каквото и да е друго в снеговете.” Поседели малко, помълчали и се разотишли по къщите си към сервираната коледна вечеря.
Научих го случайно и след време. Като си помисля: могло е и да не го науча. Пътувал съм с един мъж, обладан от рефлекса за добрина и грижа, внимателно прикрити, за да не смущават и озадачават.
Когато Вълчо почина, разказах тази случка на брат му Светлин Русев. Той помълча, потъмня и след малко време рече почти същото: „Не съм знаел за това. И ако не беше станало дума, никога нямаше да го знам. Този мой брат...”
Като бяхме малки момчета, палувахме до насита, подлудявахме махалата. Преди Коледа пък – пързалки, олелия. Старите хора миролюбиво ни мъмреха: „Бъдете кротки, деца, бъдете добри, за да може Бог да се роди.”
Рождеството е божествено събитие, но това не пречи и ние да се приобщим. Да бъдем добри, приятели и да оставим Бог да се роди. И този път...
