Политически Европа като цяло е по-недоволна от България, това показаха резултатите от изборите. И то не само защото у нас хората гласуваха за запазване на статуквото, пък във Великобритания, Италия, Франция и куп още страни изненадаха с резултати. А защото има още по-основен фактор - избирателната активност. Европа се оказа далече по-активна от нас процентно. Това е показателно, защото помним времената, когато ние трескаво се тълпяхме по пунктовете и пред телевизорите и се чудехме на европейците - защо така малко гласуват, защо са така индиферентни, защо са така спокойни.
Е, нещата се промениха, чак обърнаха
Там сега се вълнуват повече от нас. А ние като цяло казахме на онзиденшните избори - абе, нека си я караме засега така.
Това добре ли е, или зле, аз нито мога, нито бих искал да анализирам. Просто е така за момента. Изборите са като женитбата. Умерено доволните може да намират поводи за дискусии и дори кавги, но си траят и не бързат да сменят партньора. Недоволните направо викат - аа, не носиш пари вкъщи, не извеждаш кучето, не потягаш дограмата, не миеш чиниите, прескачаш у комшийката (комшията)... Тогава: "Hit the road, Jack!"*.
По тази логика изборите тези дни демонстрираха, че Европа бълбука, а ние сме се кротнали като жабунясало езерце на ранина. Но понеже сме свързани басейни, при това водата приижда от там насам, а не обратното, рахатът ни е вероятно привиден и временен. Уви, ще добавя още аз, защото не съм политическа върхушка на недоволна политическа сила и народният рахат ме интересува повече, отколкото добирането до властта и благините й.
Та Европа в големи и важни нейни части каза: "Нещата не вървят както трябва, ще има вълни и бури".
Съвсем, ама съвсем честно тук парадоксът е следният. Богата Европа и бедна България си размениха местата поради опасението и усещането на богата Европа, че обеднява, и усещането на бедна България, че забогатява. При това Европа си остава богата, а България си остава бедна, хем тази тенденция изглежда трайна. Обаче усещанията са налице. И понеже сега няма да ми стигнат времето и мястото за Европа, ще добавя само, че там освен предчувствието за обедняване препуска още един апокалиптичен конник - този на евентуалното безредие. По мигрантски, демографски и идеологически причини. Той плаши, а страхът ражда активизация. Пък нашият конник, който препусна последните седмици с ножица наместо меч, от дисагите сипеше фишеци с каймета, а от устата - ведри народни лакърдии и подкупващи лични битовизми . Това винаги се е харесвало тук и сега се хареса.
Да му отдадем дължимото,
казвам го без ирония, който може, си може.
Нека обаче обърнем внимание на още нещо, което вълнува мен като неполитически човек. Ще призная, че поради някаква характеропатия или лична особеност винаги ми е било трудно да изпитвам радостите или скърбите на т.нар. отборен играч. Отборният играч плаче, когато неговите губят, и рипа до небето, когато отборът му бие. Пък на мен погледът ми винаги е в миналото и бъдещето и виждам как отборите губят и печелят, как добри играчи преди се развалят, а уж слаби - амбицират, как свестни преди охотно почват да продават мачове, пък продажни преди отведнъж намират добър мениджър и стават успешни и добри... Изобщо врътките и еволюциите във времето са ми по-интересни от мимолетното хип-хип ура. Тъкмо затова съм заинтересован от следното: не толкова как политическата ни класа води и възпитава народа ни, колкото как народът ни отглежда, направлява и възпитава политическата ни класа. Защото народът (не обичам особено това изтъркано от демагогия понятие, но не намирам друго за момента) при целия си консерватизъм и понякога овчедушие все пак е достатъчно мъдър. Той играе особена игра с мераклиите за водачи - тя прилича на пазарлък в петъчен ден по големите пазари на миналото. Там стои, да кажем, гръмогласен думбазин, който си хвали кравата, а народът минава тихо, позаглежда едва-едва, завърта се при кебапчията, хвърля поглед на друг, по-тих думбазин в края на пазара, прави още пет-шест тегела напред-назад, разменя приказка с бозаджията, присеща се в моабет с касапина как гръмогласният думбазин лани продал вол на един шоп, ама волът се оказал болен, та после умрял.
И накрая купува коза от съселянина си или си скатава парите за по-натам. Ще кажете - простотия селска. Ще кажа - не, мъдрост народът си има. Може да е селска, ама е плод на многовековен опит... Аз лично я видях в случая с вота, да речем, при трипартийните "патриоти". Тия, които си мереха воеводството, народът ги подмина и не им купи шилетата. А на Каракачанов, който показа качества на политик в сложни ситуации, но най-вече се опази от конфликти, свързани с раздуване
на личното его и салтанат, му хареса стоката
Нека спомена и друго - на политическия пазар трябва качествена стока. Не е толкова трудно да усетиш кой е умен и харизматичен. Малко по-бавно се схваща кой си държи на думата и прави това, което е обещал. И едва по-късно се разбира кой е неудържимо крадлив, но и то има как да се хване вече.
Та надлъгването на политическия пазар е и педагогика, и опит. За много неща съм песимист, но че такъв опит трупаме, съм сигурен.
---
Хващай пътя, Джек! - хит на Рей Чарлз.
