Срещата в Атина "ЕС-Западни Балкани" донесе два положителни резултата за България. Първо, държавата потвърди, че се връща в европейското семейство след увъртанията на служебните правителства, които се ослушваха за сигнали от Москва. Второ, избегна риска от балканско недоверие, което можеше да бъде провокирано от ширещия се напоследък нелеп национализъм.
Скромната заслуга и за двата успеха е на президента Румен Радев, защото повече никой не го кани никъде. Премиерът Николай Денков, който не го послуша да се откаже авансово от властта, стана по-приемливото лице на България. Той печели симпатии дори само заради факта, че не се самоизтъква, а се придържа към принципите на международното право и на уважението към всички партньори.
Преди пет години България претендираше да бъде
европейски лидер на Балканите
Омаяна от ротационното председателство на Съвета на ЕС през първата половина на 2018 г. тя даде самочувствие на тогавашния премиер Бойко Борисов да се представя за балкански колос, когото околните държавни ръководители били склонни да слушат. Докато се държеше на власт, той живееше с илюзията, че другите му се възхищават, без да схваща тънката ирония в тяхната дипломатическа любезност.
Когато комедиантът слезе от международната политическа сцена, дойде ред на драматичния образ на президента Румен Радев, който внимаваше да не стане за посмешище. Неговият силен външнополитически сезон бе, когато осъзна, че България може да има влиятелен глас на Балканите, ако си осигури европейски гръб. Така постигна в средата на 2022 г. единствения си външнополитически успех - превърна българското вето над европейските преговори с РС Македония в европейско вето. Разбира се, ключовата роля бе на Франция, но тя трябваше да бъде убедена, че България не търси националистически реванш, а желае европейски човешки права за всички в РС Македония, включително и за гражданите с българско самосъзнание.
Това бе важен политически завой след безплодните спорове със Скопие за историята, но изглежда, че самият Радев не го осъзна достатъчно, защото много скоро се хвърли в патриотарство, където продължава да затъва. В колкото и висок пилон да се вкопчи, ще стърчи безпомощно в националистическото блато, защото никой на Балканите или в Европа няма да му се притече на помощ. Даже Путин няма да му помаха от Кремъл за кураж.
В Атина Денков направи това, което не е по силите на Радев - разговаря без напрежение с украинския президент Володимир Зеленски. Личеше си, че въпреки разликата в протоколното равнище (единият е премиер, а другият - президент) взаимното уважение е налице. Не се наложи единият да поучава другия каква е разликата между "конфликт" и "война", между агресор и жертва. България и Украйна преговаряха с ясното съзнание, че имат общи интереси както в защитата на европейската сигурност, така и в икономическата сфера като транзита на украинско зърно и евентуалната сделка за двата руски ядрени реактора на несбъднатата АЕЦ "Белене".
Важно е обаче и това, което Денков не направи за разлика от Радев (докато имаше европейски изяви). Той подкрепи недвусмислено общата декларация и не отиде след това пред журналистите да твърди, че е на друго мнение.
Двуличието в българската външна политика свърши
Същия ден, в който Денков съгласуваше националната позиция с балканските и европейските ни партньори, военният министър Тодор Тагарев бе на посещение в Одеса, където потвърди ангажимента на държавата да предостави на Украйна 100 бронетранспортьора. Те са с отпаднала необходимост от складовете на МВР, но Радев се противи на тяхното изпращане, само защото по думите му жертвата настоява да продължи войната, вместо да се предаде и да настане руски мир.
Недостойното поведение на част от българската политическа класа злепоставя държавата, но не напълно, защото се вижда, че България все пак е направила своя стратегически избор и няма да се върне в орбитата на Москва. Много по-силно впечатление в Европа направиха не лицемерно миролюбивите изявления на Радев, а благодарностите на Украйна, че България от първия ден на руската агресия ѝ дава материална помощ, за да издържи.
Срещата в Атина бе свикана от Гърция, за да напомни, че са изтекли 20 години от друго паметно събитие - сбирката в Солун, когато бе признато, че Западните Балкани принадлежат на Европейския съюз. Тогава България се намираше в труден период, защото заедно с Румъния бе отделена да наблюдава как 10 държави се готвят да влязат в ЕС през 2004 г., а те двете дори нямаха обещана дата за членство. Тя се утешаваше със солидарността на Гърция, която обаче не бе достатъчна, и затова агитираше една по една останалите държави в ЕС, че е амбицирана да отговори скоро на критериите за членство. Такава бе голямата национална цел, постигната през 2007 г.
Сега обаче политически аутсайдери се опитват да я омаловажат, защото не са имали никакъв принос за нея. Склонни са даже да я отрекат, за да си придадат важност. Затова агитират за референдуми срещу ЕС, НАТО и еврото.
Родолюбието не е равнозначно на самоизолация на държавата. Ако патриотарските лозунги я отделят от естественото ѝ място в Европа, са явно вредителство или политически примитивизъм. Къде би отишла България, ако се дърпа от ЕС? Единствената международна организация, която в момента се отваря широко да привлича нови членове, е БРИКС - обединението на Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка. То запълва празнината, оставена от някогашната Организация на необвързаните държави, представляваща Третия свят. Едва ли е много патриотично да бъде бутана България към Третия свят.
