Прието е след избори да се правят анализи и в това шоу се включват всички нива на комуникацията. Тези нива са многослойни - от телевизионните обобщения на дежурните политолози до спонтанните моабети из кварталното пазарче или в местната бакалница. Ще ви издам една моя скромна тайна - анализите, при това на всички равнища, са ми по-интересни от резултатите. Слушам радио, гледам телевизия - това правя като всички, но ми е особено удоволствие да шпионирам какво си дума гражданството по пейки и кафененца. Понякога и сам провокирам гражданството да се поизкаже, ако то ми се стори твърде дискретно. Правя го, като пущам някоя по-радикална концепция. Примерно подхвърлям нещо такова, с убедителен тон и с натъртване: "Абе, по-добре старите въшки, щото новите по-силно хапят". Или пък някоя привидно ефектна, но всъщност смазваща с глупостта си модна сентенция от рода на: "Ако изборите променяха нещо, щяха да ги забранят". После зачаквам и периодично вметвам поддържащи огъня фраза. Почти винаги потича оживен, реактивен диспут, в който убедеността на хората в правотата им е често единствена константа. Другото е изключително пъстро ветрило от идеи: как парАта командва всичко и как всички избори са купени; как децата на комунистите са милионери и всички са в Америка; как Иван Костов и досега дърпа конците, след като ограби България; как еврейската мафия управлява света; как руснаците ще се нервират накрая и ще палнат фитиля на планетата; как "по-добър от Бойко няма и скоро няма да има", или как "банкянският тиквеник само лапа и лъже"... 
Понякога се питам - защо правя това? Дали е обикновено политическо любопитство от моя страна, дали 

е манипулативно професионално интригантство? 

Или дори дефект, порок някакъв мой, свързан примерно с емоционални дефицити? Не знам, пак казвам. Обикновен сеирджийски нагон е, вероятно. Надявам се да е невинен. Освен това си давам ясна сметка, че моята позиция само привидно е на "умника отстрани". Всъщност уж дълбоките ми убеждения и прозрения са тъкмо толкова наивни, колкото и на събеседниците ми. 
Ала при тези си наблюдения се убедих, че хората избират за кого ще гласуват главно по две причини: 
А) По сметка. Това А) се дели на две: 
1. Лична такава - жената работи в пощата; свако е другар на кмета, или дори;  дадоха ми 50 на ръка, що да ги не взема. 
2. По рационалност и целесъобразност. Примерно тоз обеща да насади дръвчета или да намали данъците; онзи пък асфалтира улицата и направи градинка и тротоари. 
Има и втори вид гласуване, доста разпространен, впрочем. Да го формулираме като: 
Б) Емоционален вот. Изчерпва се с обяснения от този род: "За този пък кривия никога няма да гласувам"; "Така хубаво приказва човекът, все едно са му го написали"; "Не я ща тая, прилича на първата ми жена - мръсница и в червата", "Айде да си ходят вече тез, до гуша ми дойдоха, все същите муцуни."  Или: "Тате беше с тези, или пък дядо онези го биха и затвориха..."
Та така. Сега обаче ще приключа с фейлетонната част на опуса си и ще си позволя наблюдението, че изборите все повече се превръщат в избор 

между партийната система и нещо друго, 

което хората не формулират ясно все още. Голямата част негласуващи, както и тези, които гласуват с "Не подкрепям никого", са противници на партийността. (Впрочем какво стана със задължителния вот, заради който се създаде и опцията "не подкрепям никого"? И каква е разликата между да не идеш до урните и да гласуваш "не подкрепям никого"? Има ли санкции за негласуване; ако няма, що за задължение е това?) 
Случилото се на тези избори, особено в София, пускането на идентични бюлетини от непримирими иначе в партийните си пристрастия хора, както и от такива, които станаха електорат на един млад ентусиаст, говори за девалвация на партийното. Това, съчетано с невисоката активност, е също такава индикация. 
Но добро ли е то, или лошо? Не бързам да го отрека, нито да се прехласна. То е част от световна тенденция. Ненавистта към партиите е била силна у нас и през други времена, тя е иманентна част от психологическите и политическите особености на всяка общност. Призивите за "единство на нацията" са били в основата и на разпускането на партиите през 1934 г. на миналия век,  те са и в основата на сравнително лекото приемане на еднопартийната система след 9 септември 1944 г. Но да има или да няма борещи се помежду си за власт партии е фундаментален въпрос на демокрацията и управлението на една страна. Спомням си как удари партийното и една коалиция в Германия между божем непримирими и крайни политически сили преди години...
Подобни неща говорят за предстоящи и вероятно доста радикални промени в политическото поведение на целокупното гражданство не само у нас, но и по света. То е свързано с надежда, но и с несъмнени, при това големи рискове. 
Защото да се избират успешно умни и непродажни управници е възможно само тогава, когато тези, които ги избират, сами са умни и непродажни. 
А съдейки от "шпионските" си занятия, оставам при заключението, че сме далеч от този етап.