facebook
twitter

Наблюдател

ОБРАТНИ РАЗПИСКИ

По едно сандъче остава

2762

Четох някъде, че според "британски анализи" българските емигранти били единствените, които в рамките на 10-15 години се асимилирали напълно, без желание да запазят каквато и да било идентичност. 
Можем да го възприемем в обиден за себе си план. Можем и да се усъмним - както сторих аз - в достоверността и прецизността на анализите. (Усъмних се, изглежда, с право.) Но можем и - ако в това наблюдение има нещо вярно, да не му търсим тълкувания в национален и патриотичен дух, а да приемем бързата "разтворимост" в местната култура и бит като плюс в някои аспекти - пластичност, адаптивност, успешна "вписваемост" във всякаква среда. 
Всъщност за българската емиграция - 

в панически или по-неутрални тонове,

са изписани стотици страници със социологически и статистически анализи. Оказа се, и досега е така, че е невъзможно да се уточни броят на напусналите родината сънародници, намерили приют другаде. Всички източници все пак приемат, че става дума за няколко милиона, най-често се говори за между два и три. 
Аз обаче ще напусна сферата на милионите и социологията, за да разкажа няколко лични впечатления. По време на пътуванията си през последните десетилетия срещах много българи в чужбина - направиха ми силно впечатление няколко единака. Впрочем единачеството е характерно за немалка част от българската емиграция. Дали поради споменатото по-горе желание за "бърза разтворимост", дали поради някакви болезнени спомени и преживявания, но в много кьошета на света има наши сънародници, които не се събират със себеподобни на племенен принцип. А си карат башка, сами по себе си. С това наистина се различаваме от много диаспори, които се сплотяват извънредно силно в чужбина. Та ще разкажа четири случая.
Първата е жена, на възраст към шейсетте. Жената живееше от три-четири десетилетия в Париж, предполагам не е жива вече. Срещнах я в средата на осемдесетте, още Живков управляваше у нас. Жената наемаше в Париж студио за коафюра на кучета - тоест подстригваше домашни любимци. Беше идвала у нас и се връщаше с влак в Париж, натоварена с огромни и тежки торби. От това, което говореше, допуснах, че е имала бурен живот във френската столица на младини. Нищо чудно да е упражнявала и някои древни занаяти, макар че ми спести уточнения и подробности намекна само. Беше си ачик парижанка вече, макар от низшите социални слоеве. Живееше самичка, но не бе никак потисната, изглеждаше жизнена и непримирима. Разказа как учела комшийки французойки на 

"български инат" и оптимизъм, 

как "ги стягала" и лекувала от депресии. И ги обучавала на туршии с хубави продукти - тъкмо това носеше в огромните си денкове, които й помогнах да натовари.
Другият е собственик на малко хотелче в малък град в средноевропейска държава. Оказах се в градеца случайно - преди десетина-дванайсет години. А той случайно се оказа българин, оженен там от десетилетие и половина. Беше мълчалив, гледаше всичко и всички с известно подозрение. Когато обаче узна, че съм българин, ме покани на кафе. И ако щете вярвайте, мълчахме заедно петнайсетина минути, гледайки се сегиз-тогиз изразително. Нещо ми казваше с поглед този непознат сънародник, беше важно, но непредаваемо. Думите му бяха иначе едносрични и мноого нарядко. Накрая ме попита: имаш ли си всичко в стаята? Казах да, а той все пак ми тикна още - сапунчета, шампоанчета, тоалетна хартия... Смешно ми стана, но и мило някак. 
Третият живееше от десетилетия в голяма северна страна. Беше се почти напълно слял там с всичко - език, култура, навици, мога да кажа, че в някои неща беше станал "по-католик от папата", що се отнася до привързаности към официалните политически доктрини в страната. Освен това май беше затаил някаква обида от България, по-скоро свързана, доколкото разбрах, с женска измяна, но и с началнически произвол ли, некомпетентност ли, нещо такова. С две думи - привързал се беше към новата родина като сираче към внезапен благодетел - искрено и всеотдайно. Обаче така се случи, че заедно гледахме у тях по телевизията как в една спортна среща български отбор се среща с могъщия отбор на новата му родина. В двубоя нашите се държаха мъжки - отстъпваха уж в напора, но играха кораво и накрая постигнаха своето. И човекът се просълзи! Почти се разплака. Това ме потресе, признавам. 
Четвъртият живееше самотно в малък град в неголяма балканска държава. Бях там с автомобил, имах проблем с едното колело. Насочиха ме от хотела към ползващия се с респект в градеца мой сънародник. Човекът - по професия инженер, притежаваше работилница за "ремонти на всичко" наблизо. Помогна - води ме при майстори, пазареше се вместо мен за по-ниска цена. Този натоварен иначе с ангажименти професионалист си загуби повече от половин ден с мене. Видимо не показа никаква амбиция да се "дружелюби" със скромната ми персона, по-скоро беше лаконичен и суров. Накрая ме изуми абсолютното му нежелание да приеме пари или подаръци за така важната си помощ. Наложи се да го възмездя почти скришом. 

Та да ме прощават "британските анализи"

Има нещо, чекмедже в главата ли е, друго ли е - но има. Може би е като онова сандъче в нашумелия напоследък роман "Калуня-каля"  от Георги Божинов - за трагичния юнак и помак Калуньо. Който пази едно увито в кърпа сандъче, а там - няколковековни старини. Хем от друг свят, божем, хем негови донемайкъде.

11

Влез или се регистрирай за да коментираш

Още

Пародийният бунт или Когато Ботев мина през Враца

Петьо Цеков

22.09.2018

3334 21
Европа, за която мечтаем, и Европа, която получаваме
Събаряме си паметта

Коментари

Boev
снимка на Boev

Хора има всякакви.

Не може да се слагат под общ знаменател.

Аз например повече от 25 години съм в Америка.

Не се събирам със сънародници, не ми трябват.

Достатъчно е семейството ми, имам си жена и деца, сега вече се изпожениха и родата се уголемява.

Средата ми са хора в професията, и няколко уважавани комшии.

Толкоз.

А съм чувал, че има българи - основно в Чикаго - се срещат редовно и даже живеят в някако българско кварталче.

Не е за мене.

Предводител на ...

Българският ресторант в Хайделберг се казва "Zum Ritter". Половината му меню е немско. Идват българи, но целта му не е да бъде място за срещи на "диаспора". Като цяло подобно понятие специално в Германия няма. Българите там по личните ми наблюдения се сбират по роднинска, приятелска, съученическа и т. н. линии, не защото са "българи".

Дотук съм съгласен с Ламбовски. Но мисля, че се отнася повърхностно към проблема. Ако беше задълбал поне малко, може би щеше да си поизясни разликата между индивидуална и колективна идентичност. Колективната, на свой ред, не е непременно "етническа" или "национална".

Не е нужно да си станал "небългарин", за да отказваш да се срещаш а приори с други българи. Както и инатът или туршията не те дефинират или съхраняват като българин.

67

Ще ми се да зная как точно се определя "националната идентичност", белким мога да сравня.

 

Двама от съседите ми поправят общата помпа през един двор и си приказват на древен холандски, наследство от родителите им (единият още го практикува с почти столетната си майка). Ако отида и ги питам дали се чувстват холандци по идентичност, най-вероятно ще рекат, малката, ако ти се е потрошила въздухоохлаждащата инсталация, така кажи, ще дойдем да я поправим, оти ти е заврял мозъкът! Каква холандска идентичност, ние сме канадци! 

 

Четирима от колегите на 67-и са китайци, но са от толкова различни езикови полета, че им е най-лесно да си общуват на английски. Това не им пречи да ходят заедно да празнуват китайската Нова Година, като канят такова разнообразие от местни по-стари и по-нови емигранти, че можем да си спретнем ООН в залата. 

 

Децата ни не разбират въпроса "От къде е приятелчето ти?" в смисъла на горната статия. Май от Монреал, ще рекат, но може и да е от Лавал. Детенцето не проявява никакъв интерес към родната страна на родителите на приятеля си (или за родните страни, все по-често). Няма да му дойде наум и да попита, освен ако не му сервират нещо далеч излизащо от рамките на видяното дотук. 


Инак сме се събрали все отбор юнаци, групата, която емигрира заедно, и се познаваме от около трийсет години, че и повече. За да не се мори само домакинята, и останалите девойчета сме се подготвили. На масата има баница, баклава, каноли, корейско печено в марулеви листа, люто мариновано зеле, люти дълги морковни "спагети", лилаво зеле с чесън и цвекло, шопска салата, гювече със свинско в собствен сос, няколко чинии суши. Наоколо щъкат отрочета, чието ниво на разговорен български е от "кота абсолютна нула" до "отлично". 

 

Изобщо, имиграцията ужасно се е променила от времето на Мейфлауър. 

S luncho6
снимка на S luncho6

Като прочета Мейфлауер и се фффащам за силяха като един Каракачаноф.

...

Америка започва в първичния си вид през 1607 година от моя град - Виржиния Биич - на Кейп Хенри, където акостират първите 3 кораба с емигранти, (поставят паметен  дъбов кръст са надпис , който в 1934 година се заменя с каменен), които 6 дни след това отиват по-навътре в залива Чезапиик и основават селище, а по-късно и град Джеймстаун, който пък е колониалната столица 75 години дооо Филаделфия. Ама Бойко не го беше чел, ами ни  занимаваше веднаж с тъпите пилигрими на мейфлауер.

Та, в моя огромен по площ град българите са над 300 и се събират на Великден с козунаци, яйца, ястия и какво ли не, а  и знамена на обща трапеза. Пеят се бойни песни и се зъбим на тирана...който всеки си бил имал...

Цялата наша територия, с населения над 2.5 млн. включва 6 града, като не се знае къде свършва единия и къде започва другия, защото имат общи улици, а понякога от едната страна на улицата е единият град, а от другата другия.

Яна

Свят голям, хора всякакви. Като гледам появили са се още четири случая. И колкото и да е странно доста си приличат с описаните четири от автора; не в отделните факти, а в смисъла зад тях.

Banshee
снимка на Banshee

Четох някъде, че според "британски анализи" българските емигранти били единствените, които в рамките на 10-15 години се асимилирали напълно, без желание да запазят каквато и да било идентичност. 

Това всъщност е унищожително обидно, малко ми е странно как някои колеги въодушевено кимат с глава, че ни приравняват с пакистанските бакали и други такива най-запалени британци, срамуващи се от произхода си. 

Но доколкото знам, старата емиграция си се събира навсякъде по света. "По-далече от българи" води началото си от интригите между служители в посолствата, които яко се дебнели и топели. А следващите вълни вече повтарят тая устойчива мъдрост.  

67

" "По-далече от българи" води началото си от интригите между служители в посолствата, които яко се дебнели и топели. А следващите вълни вече повтарят тая устойчива мъдрост.  "

Банши, имаше го и това. Първоначалните контакти с посолството през 2000 бяха повод за страх, трепет и ужас - от продънените диванчета, изтъркания линолеум и лелята зад прозорчето, повтаряща "Нали искате да е като в чужбина?!" докато копира за четвърти път един и същи документи, та до обърканите паспорти и чакането с дни и месеци. 
Но сега не мога лоша дума да кажа - за последните години посолството в Отава е абсолютно чудесно и прекрасно! Изборите са подготвени, даже курабийки се появяват на масите, много млади лица има. Действително човек има чувството, че си е у дома. Миналият 24-ти май имаше организирана среща на дечицата от българското школо с парламентарната група за канадско-българска дружба направо в парламента (о, да, имаше баница, и за всички!), посланичката прави много за популяризирането на историята. Знам, че и консулът в Чикаго беше помагач за училището и за признаването на българския като чужд език в училищата. За другаде поглед нямам, но и тези ми стигат.

Johnny2965

Всеки един, преди да е българин, британец, или американец, е човек. Човек със своите лични проблеми и личностни особености. Националността е второстепенна и не толкова важна характеристика.

Banshee
снимка на Banshee

Чак толкова маловажна... доколкото никой не е израснал на пуст остров, без влияния... И статията е за това как англичаните ни "хвалят" за готовността да я трием тая идентичност от корен и да правим панически опити да придобиваме тяхната. Без една от най-важните ѝ характеристики - уважение към националните особености.

Те уважават повече мюсюлманите, които отказват да се разделят със своите бурки, не го искат това от тях. И от нас не искат толкова престараване, ама го получават. :)

розенхайм

Всъшност коментарите са по-интересни от статията. Ясно е , че България изчезва бързо и сигурно е, че и след 5 поколения си оставаш "чужденец" там, макар и наум. На ниско ниво е ясно, но в средната класа си аут.

По толерантен народ към чужденците от българския не познавам.

Manrico
снимка на Manrico

Я и аз да разкажа една лична история, която може и да има нещо общо с другите. Едно момче, с което като деца няколко години живяхме на една улица и играехме заедно, после като младеж още по соц време избяга в Австрия - с прословутата Дунавска екскурзия. Установи се там, ожени се за австрийка, вече е с големи деца, с много добро (и като за австриец) социално и материално положение. Майките ни поддържаха контакти, като почнах преди години да ходя редовно до Виена, взех телефона му, обадих се, седнахме на бира и вурстчета и си поприказвахме надълго и нашироко. После казал на майка си, а тя на моята - "От толкова българи, които са ме търсили тук, Манрико беше първият, който нищо не ми поиска".

Влез или се регистрирай за да коментираш