Фламандският майстор Питер Брьогел Стария рисува „Притча за слепците“ (известна и като „Слепец води слепци“) в далечната 1568-а. Почти пет столетия по-късно обитаваме сложната 2020-а, в която сякаш не ни стига първата съвременна „чума“, ами и политически и обществени разломи навсякъде. В англосаксонския свят падат паметници на расизма, у нас се издигат барикади срещу корупцията и клиентелизма. Какво е общото с картината? И едните, и другите имат нужда от лидерство, иначе неминуемо ще се сринат в пропастта, както го е нарисувал Брьогел. 

И докато политическите фактори се наумуват и осчетоводят ползите и разходите, има една обществена група, която би следвало да е естествено важна част от тези процеси. В близкото минало я наричаха с помпозното "художествено-творческа интелигенция". 30 години след края на периода, в който Живков ухажваше артистите и им подаряваше апартаменти, етичната система на мнозина творци не изглежда да се е променила съществено - те продължават да се хвърлят в обятията на властта, водени повече от финансови и по-рядко - от политически и ценностни убеждения.

Естетически също не са дръпнали нагоре, поне ако чуем образци от типа на

одиозната „Песен за Банкя“,

чиято премиера преди месец предизвика всеобщ присмех и подигравки. Да не беше политическата заигравка в нея, щеше да е обикновена халтура, която потъва в пяната на дните. Но не и когато песента възпява премиерското градче с белоцветните магнолии и се открива с речитатив на единствения актьор депутат в 44-тото Народно събрание - Евгени Будинов от ГЕРБ. Будинов не е оставил ярка следа с присъствието си в киното и театъра – също както не блести и със законодателното си участие в Комисията по култура и медии на НС под вещото ръководство на скулптора-главен мултак Вежди Рашидов.

А някога, в не тъй далечното минало, на депутатските банки са седели хора на изкуството като Петър Слабаков, Йордан Радичков, Валери Петров, Леда Милева, Стефан Данаилов... В по-далечни времена сградата с надпис „Съединението прави силата“ са обитавали и Петко Славейков, Захарий Стоянов, Иван Вазов, Димитър Талев, Емилиян Станев, Емил Табаков... Някои от тях вероятно са заемали укорими политически позиции, но то и рядко биват запомнени именно с тази част от биографията си.

Примерът не идва да покаже, че флиртът на властта с изкуството не е от вчера. По-важният въпрос е кога културата у нас се оказа в изцяло подчинена позиция. Днес тя не участва във вземането на решения, не вдъхновява и не сочи посока, а участва в близането на задници на управляващите.

Затова и толкова

малко културни дейци ще видите на протестите

това лято (няма да ги назовавам поименно, за да не обидя някого с неспоменаване или, не дай боже, със споменаване), но повярвайте – малко са. Вместо това виждаме ясно оформени „придворни“ котерии, които къде чрез открити писма, къде чрез друг имиджов жест крепят статуквото. Ето например откъс от писмо, разпространено през юли, когато протестите срещу Борисов и Гешев набираха скорост: "В разгара на тежка пандемия, пред прага на икономическа криза, точно когато сме приети в чакалнята на еврозоната, когато повече от всякога имаме нужда да бъдем заедно, за да сме силни – и в радостта, и в болката, и в грижата за тежкото „утре“…

Как ще живеем по този начин? С тази омраза? В тази непримирима братоубийствена вражда? С тези давещи се от злоба лица на наши сънародници – братя по кръв, по горест, по съдба?

… Защо поставяме на карта демократичните ценности, които изповядваме? Защо искаме доброволно да съсипем общо взето подредената ни и спокойна държава?

... Нека бдим, нека бъдем особено внимателни, нека се опълчим на лицемерния популизъм, нека не връщаме часовника на времето 30 години назад."

Подписалите този шедьовър, които

бдят неотклонно над демокрацията,

са Калин Сърменов - актьор и директор на Сатиричния театър; Христо Мутафчиев – председател на Съюза на артистите; споменатият вече Евгени Будинов; колегите им актьори Антон Радичев и Николай Урумов, писателят Христо Стоянов и поп певецът Благовест Аргиров (той също участва дейно в „Песен за Банкя“ заедно със своя по-инертен политически близнак Светослав Аргиров).

Неколцина от тези щатни директори на културни институти са и щатни защитници на ГЕРБ и Борисов. Ако се върнем шест години назад, в края на първия мандат на Вежди Рашидов като министър на културата, ще прочетем не по-малко трогателно писмо, в което впечатлява реториката на 70-те и 80-те години:

"... по-благоприятни възможности за обективно оценяване на резултатите от труда на хората на изкуството и творците на духовни блага. С новите посоки за творческа производителност се създадоха за първи път и реални стимули за по-голяма творческа свобода и инициативност.

Широката панорама от културни институти - оперни, драматични и куклени театри, симфонични оркестри, фолклорни ансамбли - заработиха по нов, по-продуктивен начин. Това доведе до адекватно заплащане в системата според положения труд, а не на всички поравно." 

Тук

пускам сълза за артистите многомашиннички,

най-сетне справедливо обезщетени за наднормения си труд, а сред подписалите се под този опус са отново Сърменов и Мутафчиев, директорът на СБХ Любен Генов, директорът на Софийската опера Пламен Карталов, шефът на Военния театър Мирослав Пашов, Андрей Слабаков – все още не евродепутат тогава, и т.н.

Срещу Вежди поне не липсва съпротива от страна на гилдията: и в момента е активна подписка, инициирана от философа медиевист проф. Георги Каприев, под която могат да се прочетат повече на брой и по-ярки имена от сферата на българската култура и наука. Засега обаче скулпторът остава непотопяема фигура във властта, независимо от бурите и турбуленциите околовръст.

Не така стоят нещата с кметицата на ГЕРБ Йорданка Фандъкова, прочута колкото със своите „ремонти на ремонтите“, толкова и с единодушната подкрепа за последната й предизборна кампания през октомври 2019 г. Въпреки че трагедията с улица „Граф Игнатиев“ беше в разгара си, видеоагитации в подкрепа на кмета на София записаха Христо Мутафчиев (изненада!), Богдана Карадочева, Филип Аврамов, Малин Кръстев, Асен Блатечки... „Морален съпорт“ й оказаха и композиторът Стефан Димитров, писателят Захари Карабашлиев (който тогава сподели във фейсбук профила си обширни разсъждения в подкрепа на Фандъкова и варненския кмет Иван Портних), пианистът Людмил Ангелов, режисьорът Найо Тицин, певецът Стефан Вълдобрев и т.н., и т.н. Списъкът е дълъг, по-любопитното е, че например Карабашлиев днес е сред активните в социалните мрежи поддръжници на протеста срещу ГЕРБ и статуквото.

В подобно разкрачено положение изпадна и известният с остро сатиричните си речитативи Ицо Хазарта. Рапърът отколе декларира обществените си позиции колкото с текстове на песни, толкова и със статии в сайта e-vestnik. След като пя в предизборен концерт на ГЕРБ в Самоков и си спечели единодушна неприязън от "жълтопаветниците", той първо написа на Демократична България гневно писмо под наслов "Вече нямате човек в "Ъпсурт". Преди дни обаче седна да обясни как и защо подкрепя протестите. 

Не бях подозирала, че

Калин Вельов има политически позиции,

докато не се яви (на неизбираемо място) в листата на ГЕРБ на предишните парламентарни избори. През бунтовния юли 2020-а кадрова въртележка вкара перкусиониста в парламента, което в неговия случай се оказа като да си купиш фабрика на 8 септември. (А може би пък не?)

Свой интелектуален ариергард има дори възпитаникът на МВР школата в Симеоново Иван Гешев. С избора му миналата есен веднага се появиха желаещи да подпишат поредното отворено писмо, което твърдо заяви, че полза от бойкотиране на единствената кандидатура за главен прокурор имат „соросоидите и олигарсите“. За повече институционална тежест това не бяха някакви прости актьори и певци, а академици и член-кореспонденти - Благовест Сендов, Георги Марков, Иван Гранитски, Антон Дончев и др. В знак на благодарност Гешев ги удостои с обща снимка в кабинета си. 

Изброяването може да продължи дълго; в списъка преобладават метани към ГЕРБ, защото те са узурпирали властта отдавна. Но връзката между лидера на "Отровното трио" проф. Велислав Минеков и Мая Манолова, известна като "майката на Пеевски" в политическия ни живот, съвсем не е имагинерна: нужно е само да се върнем към същата кампания за местни избори 2019, за която стана дума по-нагоре.

БСП също имат своите "придворни певци", а някои са склонни и да сменят боята. Изпълнителят на "Нашата полиция ни пази" Веселин Маринов дълги години пя за Столетницата, преди Цветан Цветанов да го дръпне за бард на ГЕРБ. След развода на Цв. Цв. с управляващата партия Веско ще трябва да търси вдъхновение на друг фронт.

Всъщност естетическите нюанси между "Развод ми дай", "Комунизмът си отива", "Нашата полиция" и "Песен за Банкя" не са чак толкова важни, макар че нивото на художествената самодейност драстично пада: по-важното е, че културата по условие е равна на съпротива. У нас подобно равенство днес не се усеща.

Ако по време на ДАНСWithMe през 2013 г. все още имаше културтрегери, ангажирани с обществените вълнения (Георги Господинов измисли фразата "протестиращият човек е красив", с която и до днес реакционните сили се подиграват), сега участието им е бледо и незабележимо. И докато анонимният уличен гений ражда находчиви лозунги на площад "Александър I", основният слоган на нашите творци си остава "кой ще ни даде парииии?". Смъртта на културата не е в това, че артистите са останали без доходи и работа по време на няколкомесечната карантина (макар и то да е екзистенциална трагедия, засягаща целия свят), а в оглушителното им мълчание. Дето казва Бертолд Брехт - никой няма да пита какво е било времето, а защо са мълчали поетите му.