Периодично опитвам да наруша карантината, която управлява съзнанието ни. Разреждам петъчните си изблици и с теми извън коронавируса. Претоварени от натиска му върху обществената чувствителност, това опитваме да правим всички – да му се изплъзваме, когато успеем.Но неизбежно се връщаме към него. Не съм сигурен, че това премеждие ще остави такава следа в паметта на света, каквато ни се струва сега. По-скоро не. Но струва ми се, че имаме и това задължение – да свидетелстваме пред бъдещето. Кой с „томове-грамади”, кой в скромна петъчна рубрика. Може би всичките наши , нахвърляни в движение, драснати вътре в пандемията редове, ще подсказват какво се случва с едно стъписано човечество, изненадано от враждебна и тайнствена сила, която почти покрива опасенията ни за намеса на извънземен разум.
Мисля, че това е добрата причина да споделяме гърчовете на душите си, страховете си, гнева си и надеждите, както и светлината, която халюцинираме така далеко от края на тунела. Тук искам да повторя онова, което вече убедено съм декларирал в „Нерви и утехи”: и най-парливите, най-заядливите пера и гласове днес, вътре в себе си, стискат палци на българското управление в усилията му да преведе нацията до избавление от заразата. Но в такива изпитания истината е върховен дълг, тя е част от стандарта на спасението. Без истина няма имунитет. Дори трохите от истина могат да се окажат скъпоценни в морето от полуправда, полулъжа и демагогия, което се простира между нас и оцеляването.
София е градът на моя лирически герой, противоречив и благосклонен терен на труда ми в поезията. Тя никога не ме заобича, но ми предостави своите паркове и булеварди да измислям и сглобявам куплетите на своите елегии. Първопричината бе проста: нямаше къде да подслоня музата, а после вече не можех без улиците, без крачката, без самотата сред множеството. Това не бе тайна, разказвал съм го, имам и такова стихотворение „София”: как „съчинявам” вървешком, без лист и без перо и как водя гостите си из града – да им покажа своя кабинет. Бях позабравил това време и сега, като се нарекох да надникна в града, не можах да позная „кабинета” си. Пустота, а инак тихо, проветрено. И, разбира се, както всеки път, когато ме оставят да крача, незабавно ми хрумна нещо. Този унил, спуснал кепенците град, със затъмнените витрини, с катинарите и отчуждените, забулени минувачи вероятно е образът на нашето присъствие в световната пандемия. Метафора на нашите страхове и нашите простодушни хитринки: да постъпим с вируса тъй, както го сторихме с мигрантите. Да направим земята си грозна, неприветлива, противна – дано да я избягва короната, както я заобикалят афганистанците.
Извън иронията – изглежда в това наистина сполучваме... донякъде.
Иначе с какво да обясним тъй бавното настъпление на бедата в държавата. Не му харесваме и ние на коронавируса – може би сме му прекалено мрачни. Или пък го плаши особеното поведение на върхушката ни: сприхави, нацупени, троснати. (За какво се вземат те?) Или го смущава непознатата по други земи терапия: непрекъснатото облъчване на затворени хора с монолози от високо ниво? (От времето на Кашпировски такова масово изцеряване не се помни. Аз самият имам спомен как тогава на съседа ми Чобанов за няколко сеанса косата му си върна черния цвят.) И няма кой на този вирус дружески да му каже: нищо лично! Тези хора се нервират не от него, а от своите си грижи и усложнения, от това, че тъкмо си дигнаха заплататите и им ги спряха, икономиката пък заскърца и държавните поръчки забоксуваха. Паникьосват се и избухват при всяка дума срещу предвидените колосални харчове - военните сделки. Направо избухват и хулиганстват, когато комисионите попаднат под въпрос.
Приятелят ми Жоро Апломба се обади в една слънчева карантинна сутрин: „Пиши го бегало извънредното положение. Спряха си заплатите, няма да изкара и две седмици.”
Но май няма да познае, иначе безпогрешният плевенски ясновидец. Кризата, която се вещае на финала, без съмнение е по-примамлива от държавната заплата. Някои вече потриват ръце зад кадър. Има защо: рецесията им е гарантирана. Тя е отлично време за вдигане на цени, на данъци, за всевъзможни форми на стагнация и неконтролирано обогатяване.
Спомнете си началото на тяхното управление, когато рецесията се „забави”. Не бе ли ускорена или дори предизвикана тя с погрома, който устроиха на българския бизнес, като спряха разплащанията по държавните поръчки? Колко фирми бяха потопени тогава и колко от тях преминаха в правилните ръце! Изглежда има в самата рецесия някаква „мазнинка”, която се натрупва направо под кожата на властта и олигархията. И сега тържествено ни я обещават, а ако нещо се обърка, ще я гарантират с други средства.
Засега при аварийното прекъсване на театралния сезон властта реши да развърже кесията за оставащите без препитание актьори – ще получат заплати. Няма да има само за трупата на парламента, където представленията онлайн ще запълват празнотата в театралния живот по време на извънредното положение. Така, поради липса на по-разумно приложение, политиците ще услаждат карантината на публиката.
Имахме право на тези редове за разтуха, но действителността ни отрезвява. Намерихме си противник, който изправи модерния свят до стената. Не знаем произхода му, нито програмата му. Не можем дори да предполагаме дали ще се държи все така или ще се променя според това колко напредваме в неговото разгадаване. Едно е сигурно: не е програмиран да подбира жертвите си. Т.е. сред оцелелите утре съотношението между свестните и негодниците ще остане същото. Но поуките и от изпитанието, и от избавлението ще са и за едните, и за другите. За тях трябва да дебнем отсега и да ги улавяме в движение.
Една възрастна жена, Дафинка от Лъки (74) преведе пенсията си на Александровска болница. Поговорили с дядото и решили да направят пожертвование в тези трудни дни. Болницата, трогната, решила да върне дарението. Това ме озадачи и огорчи до дъно. Да отблъснеш едни честни и щедро поднесени пари (214) ми се видя обидно и несправедливо. Този жест няма материална равностойност и не може да се обърне обратно в покупки или в домашни харчове. Друга възрастна жена, баба Надие (80) от Печеница дари пенсия на болницата в Исперих. Каквото и да си мислим ние и за каквото и да се смятат нашите първенци, управници и светски лица, Дафинка и Надие са безспорните дами на тревожния български април. Мислете за тях на Разпети петък, стойте си вкъщи и не си въобразявайте, че след като Спасителят е изкупил нашите грехове на Кръста, това ни прави свободни да правим нови...
