Вчера се опитаха да ме убедят, че в страната е налице нужда от нов политически проект (партия) и се обосноваха с ниската избирателна активност на последните европейски избори. Дали е така?
Каква е логиката, защо трябва да има партии? Да вземем земеделците. Техните проблеми отдавна не са проблеми на „земеделските“ партии. Те наистина имат нужда от политическо представителство. Но затова ли се създават партиите у нас?
Във Византийската империя е имало четири циркови партии: сини, зелени, червени и бели според четирите елемента - вода, земя, огън и въздух. На практика обаче партиите са две – сини и зелени, като червените гравитират към сините, а белите към зелените. Смята се, че със сериозна политика извън хиподрома партиите започват да се занимават в Антиохия някъде през III-IV век и стават много активни в Константинопол, докато не проявяват неблагоразумието да организират големия метеж Ника и да принудят пълководеца Велизарий (родом от Сапарева баня) да ги изколи на любимия им хиподром, и то в такава степен, че никога повече не успяват да се съвземат напълно.
Въпреки че Византия е автокрация (което е много различно от абсолютизъм), местното самоуправление и партийният живот са добре развити. Сините и зелените на практика очертават един завършен двуполюсен модел. Сините са седели отдясно на императора в цирка и са изразявали интересите на едрите земевладелци и сенаторите. Очевидно още оттогава синьото е цветът на дясното. Зелените пък са били партията на търговците и занаятчиите. Тоест можем да кажем, че сините са аристокрацията, а зелените – буржоазията. В идеологическо отношение сините са православни, а зелените – монофизити.
И така, по времето на Юстиниан I (респективно на споменатия вече Велизарий от Сапарева баня), когато Византия се е простирала на три континента от Персия до Гибралтар, е имала всичко на всичко две политически партии. За участие на избори през 2019 г. в България са регистрирани 136 партии. И въпреки това някой идва да ми каже, че се нуждаем от „нов политически проект“?
Само през последната година и половина се сдобихме с 11 „нови проекта“, а може и да са повече. Това са КОД на Москов, „Непослушните“ на Иванчева, „Прогрес“, ВОЛТ, „Подем“, НАРОД, „Коалиция за теб България“; Румен Радев при отчета на първата половина от мандата си заяви, че и той ще подкрепя „нов проект“; предстои да се регистрират „Път на младите“ – опит за рестарт на НДСВ с нови лица и с благословията на царя; предстои и регистрацията на „Няма такава държава“ на Слави Трифонов, възмутила с името си бившата му секретарка и настояща първа дама.
Добре, да речем, че е нужен „нов проект“. Каква е рецептата?
1. Финансирането. Все още се колебая дали да го оставя него на първо място, или да сложа лидера, защото и двете са важни. Но, хайде, нека да е финансирането. В света на комуникационните технологии без него е невъзможно. Комуникационните технологии са жизнената среда за всяка реклама, включително и на политическата. Може твоята идеология да е самата ИСТИНА, може да имаш най-гениалната ВИЗИЯ, може твоята управленска ПРОГРАМА гарантирано да въведе народа в земния РАЙ, но ако не ги разкажеш на избирателите, ако не те чуят достатъчно ясно, всичко е напразно. А медиите струват пари.
Освен медии са необходими и структури по места. Това пък колко пари струва! И не само пари. Откъде новият проект си осигурява първоначално финансиране? В идеалния случай тегли кредит, който после връща от субсидията, ако се добере до такава. В още по-идеалния учредителите събират свои пари, но това е възможно, и то само на теория, при една хипотетична партия на едрите индустриалци или земевладелци. В останалите случаи се разчита на спонсор. Спонсорът е човек, който инвестира в политика пари, за да спечели повече пари. Нали никой не се заблуждава по този въпрос?
2. Лидерът. Ако се появи ярка личност, то и процесът на финансирането може да протече по различен начин. Лидерът е важен колкото и финансирането и това се доказва от многото опити на хора с пари да си направят партия, но като не успяват да намерят личност, всичко отива на вятъра.
Обикновено лидерът е герой на своето време. В пещерни времена това е бил най-силният ловец, в Античността – най-хармоничният атлет, през Средновековието – най-благородният рицар, при ранния капитализъм – най-богатият банкер, а днес – телевизионната звезда.
Лидер, разбира се, може и да се произведе, но е по-скъпо, защото трябва дълго и напоително да го набиваш в главата на публиката. Помните ли Бойко Борисов като главен секретар на МВР? Преди или след него някой друг секретар да е бил медийна звезда? Преди или след него някой друг секретар да е станал кмет на София, а после и министър-председател?
3. Универсализмът. Той трябва да се осигури в две направления: 1. проектът да е лицеприятен за всички избиратели; 2. да е удобен за коалиране с всяка от другите партии. В този смисъл задължителни атрибути са: всички са маскари, време е да бъдат сменени; политиците са лоши, хората са добри (сякаш политиците идват отнякъде другаде); ударихме дъното, време е за рестарт; бързо увеличаване на пенсиите; вкарване на престъпниците (лошите) в затвора. В никакъв случай не бива да се допускат разединителни тези. Знаете ли защо в никой партиен документ не пише „споделяме християнските ценности“? Защото веднага възниква въпросът: ами как ще гласуват за нас мюсюлманите? Затова, за да се погали „консервативното“ ухо, се предпочитат думи като „традиции“, „ценности“, „патриотизъм“ и т.н.
Що се отнася до второто направление на универсализма, то трябва да осигури общ знаменател между всички „проекти“, за да може, когато аритметиката покаже, че има сметка да се коалираме с някого, и двете страни да намерят обща основа в името на народното благо и националните приоритети. Тук е хубаво да се говори за „национален интерес“, „евроатлантическа интеграция“, „общочовешки ценности“, „права и свободи“ и разбира се, „увеличаване на доходите“. Задължително да се спомене за корупцията и борбата против нея! Всички до днес злоупотребяваха с властта, но като ни изберете нас, ще се отгърне нова страница!
4. Обещанията. Не се скъпете, не се срамувайте, обещавайте всичко, каквото ви дойде наум! Обещавайте, че ще върнете властта на народа чрез референдуми; обещавайте, че ще намалите депутатите наполовина, а субсидията на партиите – 10 пъти; обещавайте, че с колкото намалите субсидиите на гадните политици (от които и вие ще станете част, след като ви изберат), с толкова ще увеличите минималната заплата; обещавайте, че няма да закривате губещи болници и училища, а напротив – ще отворите нови за радост на малчуганите от всички малцинства и мнозинства. Обещавайте смело, защото никога няма да ви се наложи да изпълните обещанията си. Първо, избирателите още на следващата сутрин след изборите няма да помнят какво сте им обещали. Второ, дори и някой да помни и в края на мандата да ви попита: А бре, байно льо, защо не ми вдигна заплатата?, ще отговорите: защото суверенът (народът, българинът) не ми даде необходимата власт, не ми даде конституционно мнозинство. Как при това положение да си изпълня обещанията?!
Прибавете накрая и неколцина „лидери на обществено мнение“ да споделят честно и обективно (и разбира се положително) мнение за „новия политически проект“ и сте готови. С достатъчно пари и придържайки се дисциплинирано към тази рецепта, всеки може да създаде „нов политически проект“. Хората обаче не са идиоти и най-вероятно проектът ви ще остане под бариерата за влизане в парламента или пък в най-добрия случай ще вкарате десетина депутати, които на втората седмица ще ви зарежат.
Не знам каква е избирателната активност там, но Съединените щати от около 200 години не са изпитали нужда от „нов политически проект“. Ние, разбира се, не сме САЩ и у нас рано или късно нов голям проект ще се появи, защото всичко се износва, всичко се компрометира и всичко се изражда. Само че не сега. Ще спечели онзи, който прояви достатъчно търпение. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
