Ако някой се чуди какво точно липсва тия дни в българската политика, то отговорът е: Волен Сидеров да скочи в пламенна защита на Русия. Мълчи и БСП. Само преди 3 години социалистическата партия и “Атака” най-сериозно се бяха обезпокоили да не нападнем Русия, организираха митинги срещу вероломно нашествие. Сега има криза в Азовско море, говори се за милитаризация на Черно море, повече натовски кораби тук… Но ни думичка от тези тъй всеотдайни пазители на мира.
Като страна на кръстопът България винаги е изпадала в сложна ситуация при големи регионални конфликти. Тук има много “колони”, които, позиционирани във властта или в опозиция, враждуват помежду си. Всяка от тях
обвинява друга, че работи за чужд интерес,
а тя самата, разбира се, защитава единствено българския. Голям регионален сблъсък винаги нажежава страстите, понякога толкова, че Ахмед Доган да изостави пенсионерския живот и да отстрани Лютви Местан (сваления руски самолет от Турция). Затова е интересно как сега реагираха основните политически играчи при драмата между Русия и Украйна.
Пръв с позиция излезе президентът Радев. На 27 ноември той и полският му колега Дуда призоваха Русия незабавно да освободи украинските моряци и кораби. Три дни по-късно тази откровено антируска позиция бе сменена с анти-Киев - Европа не бива да е заложник на украинската вътрешна политика и амбиции, отговори президентът на репортерски въпрос. След още седмица (“Панорама”, БНТ)
Радев игра за реми –
повтори се в двете посоки: че “моряците не бива да плащат цената на политическата амбиция”, обаче амбициите били “украински вътрешнополитически”. Трудно е да се прецени дали първоначалната остра позиция срещу Кремъл бе по вкуса на Радев, или е изработена по настояване на полския гост (който досущ ястреб обяви Русия за агресор). Но като цяло съвместното изявление на двама президенти тежи повече от думи в интервюта. Затова Радев, минаващ за “руски човек”, покрай настоящия конфликт не се прояви като такъв. Интелектуалци, за които българският интерес неизменно се припокрива с кремълския, го нападнаха след изявлението с Дуда, после се успокоиха.
С декларация излезе и българското правителство. В нея Русия бе призована незабавно да пусне корабите с екипажите, също и да зачита "свободата на преминавания през Керченския пролив". Успоредно с това премиерът Борисов наговори традиционните приказки за диалог, деескалация, туризъм… Но и видя план за война в Черно море, при който май България била готвена за хекатомба. Добре че беше правителствената позиция, за да знаем какво точно смята по въпроса дипломацията ни. В крайна сметка в институционалните си становища “Дондуков” 1 и 2 проявиха синхрон в защита на Украйна. Такива бяха позициите на НАТО и ЕС, затова не е изненадващо, че държава - членка на двата съюза, не излезе от рамката.
“Агpecивнитe дeйcтвия нa Pycия” бяха осъдени от извънпарламентарната формация “Дeмoĸpaтичнa Бългapия”. Другото бе… тишина.
Волен Сидеров съчета политиката с култура –
размишляваше кога е добре Красимир Каракачанов да напусне правителството, откри изложба на Вежди Рашидов, свири джаз. БСП пък продължи стриктно по вътрешните теми – асфалт, коалиции, бонуси за администрацията… Плюс конфликт Нинова – Станишев. Цялото това разсейване относно Русия може да е нормално, но само за политически субекти с друга биография. Не за Сидеров, който навръх руско-украинската криза през 2014 г. стартира кампанията си от Москва (европейските избори), разкриваше планове за мобилизация на българите, за да бъдат хвърлени срещу братушките, както и със сериозно изражение предвиждаше война НАТО – Русия. Не и за БСП, която през 2015 г. най-официално се обяви за “невъвличането в организирани военни действия срещу Русия”. Всеки разумен човек знае, че никой никога
не е имал намерение да предизвиква световна война
(нападение срещу Русия би значело това), но този факт не пречеше на “Атака” и БСП да завихрят бясна истерия. Сидеров и мощни среди в социалистическата партия основателно се считат за защитници на руските интереси, затова апатията им по настоящия конфликт е съвсем различно от досегашното поведение. И определено прави впечатление.
На какво се дължи разсейването на “Атака” и БСП, няма как да се каже със сигурност. Други обстоятелства обаче са видни. Преди 3 години Сидеров бе опозиционер, сега е управляващ. Точно в момента се мъчи да стане европейски консерватор (фракцията в парламента в Страсбург), не е сигурно дали роля на “хибридчик” ще му е от полза. БСП направи проруски митинг при лидер Миков, сега председател е Нинова. Малко след рокадата анализатори коментираха, че прозападно лоби е изместило проруско на върха в партията, а днешната пасивност подкрепя тезата. Като цяло БСП остава сложна формация с мощен вътрешен русофилски фактор и изцяло такъв електорат, но сега замълча.
Успоредно с военната криза се разгоря и друг геополитически сюжет – прокарването на
евентуална тръба на “Турски поток” у нас
Тук вече БСП е “за”, плюс Радев, управляващата коалиция като цяло, естествено и ДПС. Валери Симеонов обаче е против, “Демократична България” - също. За широката публика сагата с газопровода бе от полза, защото разбра, че партията АБВ не е умряла и много държи да бъде припозната за таран на руските проекти у нас (председателят й Румен Петков, впрочем, сън не спа да обяснява колко права е Русия и в Азовско море).
Твърде е възможно позициите по двата казуса да са обвързани, тоест основните родни субекти целенасочено да съчетават хладина спрямо Москва при арестуването на корабите с радушен прием на “Турски поток” (трасе през България географски е по-удобно за Русия). Като цяло обаче сблъсъкът в Керченския проток предизвика далеч по-малко страсти в сравнение с предишни подобни конфликти. Още нещо интересно има в сферата на публичната комуникация – различни хора, необлечени във власт, предложиха на българския бряг да се направи “база на НАТО”. Изразът показва, че след 14 години членство пактът се възприема като нещо чуждо у нас. Морските и всякакви други бази у нас са си натовски отдавна, България и Русия не стоят рамо до рамо, а се гледат фронтално в очите. Напълно нормално е т.нар. руска колона у нас понякога да се пропуква. При всички случаи е добре внимателно да се следят геополитическите събития. Именно те определят вътрешните процеси.
