Има причини да съжаляваме, че идеологическата конфронтация между партиите остана в миналото. Тогава можеше да се тегли относително ясна граница между различните лагери – десният отива при десните, левият – при левите. Така опортюнистите, склонни да прелитат като прелетни птички между двете страни, поне бяха по-ясно забележими.
Сега идейните принципи потънаха в мъглата на политическата конюнктура. Все по-често чуваме да се говори: стига ляво, стига дясно, дайте заедно да спасим България. Хубаво звучи, но когато идеологическите различия изчезват или се отхвърлят, става лесно да се прескача границата, отвъд която всеки съюз става допустим, колкото и да изглежда неестествен и противен. А политиката се превръща в поредица от сделки, в които моментният интерес, а не убежденията, диктуват поведението на партиите.
Такава тенденция наблюдаваме от времето на тройната коалиция, която събра заедно в името на властта лявата БСП, либералното ДПС и политическия хамелеон НДСВ. После дойде “експертното” правителство на Пламен Орешарски, носено на рамене от социалистите и депесарите. Най-брутален беше съюзът, който удържаше кабинета „Борисов 2” – „народняшката десница” в лицето на ГЕРБ, „градската десница”, обединена в Реформаторския блок, бившите бесепари от АБВ, и всичко това гарнирано с парламентарната подкрепа на националистите от Патриотичния фронт.
Същинска „мешана скара”,
оставила доста горчив привкус у много избиратели, за което свидетелства пълният провал на раздробените реформатори и първановистите на вота през 2017 г.
С настоящия парламент получихме още от същото, когато ГЕРБ се събра с „Обединени патриоти” (наследникът на Патриотичния фронт). Обяснението на герберите за избора на партньори беше простичко: с кого другиго? Най-вероятно по същия начин ще се оправдават и бъдещите управляващи в следващото Народно събрание, когато ни тръснат поредния коалиционен Франкенщайн. В състоянието, в което са основните политически играчи в момента, трудно можем да очакваме нещо различно.
След протестите, които разбуниха духовете в страната, и здравната криза (разклонила се в икономическа и социална) е изключително трудно да се правят прогнози за съотношението на силите на политическата арена. В последно време социолозите отчитат изравняване на резултатите на ГЕРБ и БСП. Прогнозите са, че в следващия парламент могат да влязат още поне три формации – ДПС, „Има такъв народ” на Слави Трифонов и „Демократична България”. С шансове разполагат и групата политици и активисти около бившия омбудсман Мая Манолова, както и „Обединени патриоти”. Около една пета от избирателите не знаят дали ще гласуват, което още повече усложнява прогнозите. А в каква посока ще повлияе COVID кризата върху политическата ситуация – това не можем дори да предполагаме.
Пред ГЕРБ се очертават несигурни времена
Имиджът на партията пострада много от лятото насам – както заради протестите и скандалите около записите и снимките на премиера, така и заради неособено умелото управление на кризата. От ключово значение за бъдещето на партията е ролята на Бойко Борисов. От дълго време той повтаря, че е готов да се оттегли от политиката, след като приключи мандатът му. Признаци, че е определил своя наследник на партийния трон обаче няма. И това се превръща в проблем.
Често чуваме – Борисов е лицето на партията, няма ГЕРБ без него. И така да е, свободно падащият му рейтинг показва, че повечето българи виждат в него лицето на кризата, а не на просперитета, както толкова години съпартийците му ни убеждават. Борисов изглежда несигурен, когато трябва да е стабилен, и се държи арогантно, когато трябва да бъде смирен. Създава впечатление на човек без ясна представа за действителността, още по-малко визия за бъдещето – дори на собствената си партия. Всичко това прави върха на герберската пирамида неустойчив, което неизбежно ще се предаде на по-долните нива. А те не са в най-добрата си форма, откакто бившият втори Цветан Цветанов започна да изсмуква силите на низовите партийни организации из страната.
Едно е сигурно – на ГЕРБ ще се наложи да направи място и на други партии в джипката,
със собствени сили няма да управлява
Откъде обаче? Патриотите може и да изпаднат. С БСП не става след пуническите войни, които водят толкова години. Нито с ДПС и „Демократична България”, които Борисов обвини, че са направили конспирация срещу неговото правителство. И така – с кого?
Същият въпрос стои и пред БСП. Левицата действително отбелязва ръст на доверието, който обаче е твърде нисък, за да добие решително (или дори известно) предимство над ГЕРБ. Самата партия изглежда всичко друго, но не и мобилизирана и готова да управлява, както уверява соцлидерът Корнелия Нинова. От социалистите през октомври със скандал се отцепиха куп депутати, готови за собствен политически проект. Така оставиха впечатлението, че ще изиграят за БСП същата роля като Цветанов за ГЕРБ – ще късат каквото могат от партията майка, за да я омаломощят преди изборите. Неособено удачна излезе идеята на Нинова да направи „правителство в сянка” с висши партийци – изглежда сякаш отсега разпределя постовете в управлението. А за да го вземе при настоящия си електорален дял,
БСП се нуждае от съюзници, които засега няма
ДПС – партията, с която червените са управлявали, е под възбрана за коалиция, наложена лично от Нинова. За ДПС предстоящите избори сами по себе си не са препятствие. Движението разполага с малко над 300 000 гласа, както показват последните два парламентарни вота, и може да разчита на сигурно присъствие в Народното събрание. Големият въпрос е – в каква роля? На балансьор, както преди? Ако в парламента влязат повече от 5 формации, тогава хората на Ахмед Доган просто ще се загубят в тълпата от стари/нови политици, които ще се натискат да бъдат балансьори, посредници, златни пръсти и пр. Тогава дори задкулисното влияние, с което разполага – благодарение на присъствието си в съдебната власт, бизнеса и медиите, може да се окаже недостатъчно за ДПС, за да си осигури съществена тежест в политическите решения и законодателния процес. Още повече, че имиджът на движението е толкова токсичен, че нито една друга политическа сила не би се доближила до него.
И тук стигаме до „Има такъв народ”, Мая Манолова и „Демократична България”, които ще определят физиономията на следващото правителство според това кого ще подкрепят за властта.
Трифонов е голямата неизвестна –
социолозите шашнаха всички, когато му дадоха трето място на изборите, при положение че партията му е напълно неразпознаваема – кого ще вкара в парламента, какви цели ще преследва, чии интереси ще защитава. Наскоро Трифонов гръмко обяви: “... искам най-безапелационно да кажа следното: Партия „Има такъв народ“ ще се яви сама на изборите.” А след изборите – с кого ще се хване за ръка? Какъвто и резултат да получи, няма да може да управлява сама. Досега хората на шоумена демонстрираха близост с Мая Манолова и Отровното трио – даже излязоха с идеята да изградят мрежа от наблюдатели срещу изборните нарушения. От политическа гледна точка обаче това 3 в 1 не е особено добра комбинация. Единственото, което ги обединява, е омразата към Борисов и липсата на ясна идеология. Това стига за хлабав и временен съюз, не и за стабилна и сериозна политическа сила, какво остава за управленска алтернатива.
Що се отнася до Мая Манолова, като бивш депутат от БСП, на пръв поглед, тя изглежда като естествен съюзник на соцпартията. Малко вероятно обаче изглежда две амбициозни и властни жени като нея и Нинова да преодолеят егото си и да си протегнат ръка. От друга страна, към Манолова се присламчиха няколко десни партии, които й дават възможност да хвърли мост към Трифонов, а и към „Демократична България”. Но не й да го прекоси – миналото й в БСП прави почти невероятно градската десница да я приеме. Така най-самотна и изолирана изглежда „Демократична България”. Към кого би могла да се обърне, след като се обяви за „смяна на модела”, към който причислява ГЕРБ, БСП и ДПС? Трифонов е единствената реална възможност. Но как биха погледнали на шоумена претенциозните избиратели на дясната коалиция?
Положението изглежда страшно объркано и е точно такова. За да се харесат на избирателите, политиците направиха всичко, което им беше по силите, за да се намразят един друг, и така сами си отрязаха пътя към бъдещи коалиции. Сега обаче ще им се наложи да обърнат играта. Защото е почти сигурно, че изборите няма да позволят еднопартийно управление. Затова хора, които довчера люто са се ненавиждали, ще трябва да се съберат под един коалиционен покрив. И така противните, неестествени съюзи, за които заговорихме в началото, ще продължат – още повече че няма реално идеологическо препятствие, което да ги възпре.
