След ваканцията на децата обикновено им казват в училище: "Я-я, колко сте пораснали!" А България, ако се погледне от Брюксел, трябва да си каже: "Я-я, колко съм се смалила!"

Германският канцлер Олаф Шолц едва дочака да наближи края на отпускарския сезон и призова на 29 август своите колеги да се залавят за работа. Той отиде в Прага, която е ротационна столица на Съвета на ЕС, за да изложи програма за дългосрочна реформа на Съюза извън неотложния дневен ред, чиято първа точка е издирването на енергия за отопление на поносима цена през зимата. Тъй като Германия напълни скоростно почти догоре газовите си хранилища, реши, че е време да хвърли поглед отвъд националните си грижи и да си върне лидерската роля в ЕС, която след оттеглянетто на предишната канцлерка Ангела Меркел бе поета от френския президент Еманюел Макрон.

В речта си Шолц предложи да се извърши

фина настройка

и на трите ръководни институции на ЕС: Европарламента, Еврокомисията и Съвета (правителствата) на ЕС. Обоснова идеите си не толкова с войната на Русия в Украйна, която доминира в европейските дебати, а с ... разширяването на Евросъюза, което в момента е хипотетично. Засега нито една държава не стои на прага на 27-членния ЕС, но Шолц каза: "един Съюз с 30 или дори 36 държави членки ще изглежда различно от сегашния ни Съюз". За яснота изброи кои 9 държави има предвид: "Ангажиран съм с разширяването на Европейския съюз - да включи държавите от Западните Балкани (Албания, Босна и Херцеговина, Косово, Северна Македония, Сърбия и Черна гора - б.р.), Украйна, Молдова, а в бъдеще и Грузия". Неизвестно защо пропусна Турция, която има статут на страна кандидатка, започнала присъединителни преговори, и поне по този формален показател изпреварва някои от изброените. Но добави: "Центърът на Европа се премества на изток - Украйна не е Люксембург," което донякъде обясни неговата разсеяност. Шолц се тревожи, че приемането на нови държави в ЕС, които няма откъде да дойдат, освен от изток, води до относително намаляване на тежестта на западните държави, основали Съюза преди 65 години по свои мерки и правила.

Ако първоначално е изглеждало справедливо всички държави да бъдат равнопоставени поради сходната си социална, икономическа и политическа основа, двигателите на ЕС - Германия и Франция - желаят новоприетите да проявяват към тях по-голямо уважение и гласът им да тежи пропорционално на по-скромните им размери. Затова след промяна на договорите не всяка страна би излъчвала еврокомисар, както е сега, а в Европрламента броят на депутатите няма да се увеличава неограничено.

По-важна е реформата в Съвета на ЕС,

предлагана от Шолц. Там и сега се отчита различната тежест на държавите, но само по второстепенни въпроси. По най-важните правителствата са равнопоставени, защото имат право на вето. 

Лисабонският договор, който влезе в сила през 2007 г. (точно след двуетапното Пето разширяване на ЕС с 12 държави), въведе от 2014 г. системата за двойното мнозинство. Това е вид квалифицирано мнозинство, което привежда в сила решенията, предложени от Еврокомисията, ако за тях са гласували 55% от държавите членки (15 страни), представляващи поне 65% от населението на ЕС. Ако предложенията произтичат не от Еврокомисията, а от правителствата, ще трябва да бъдат подкрепени от 72% от държавите (19 страни), представляващи поне 65% от населението на ЕС.

Тъй като съюз с толкова много и различни държави е принуден постоянно да търси компромиси, почти всички решения се вземат с единогласие и рядко се случва квалифицирано мнозинство да налага волята си. Но за всеки случай някои сфери изрично са посочени в Лисабонския договор като подлежащи само на консенсус. С други думи, всяка държава може да наложи вето над решения по въпроси като започването на присъединителни преговори с държави кандидатки, приемането им в ЕС, данъчната политика, хармонизацията в социалната закрила, някои клаузи в сферата на правосъдието и вътрешните работи (европейския прокурор, полицейското сътрудничество), общата външна политика и политиката за сигурност, европейското гражданство, някои институционални въпроси като избирателната система за Европарламент и определянето на мястото, където да функционират институциите, промяната на договорите и пр.

За да се премахне правото на вето, ще трябва всички държави да се съгласят, т.е. никоя да не наложи вето. В момента това изглежда, ако не невъзможно, поне трудно постижимо. 

Какво би означавало за България?

За да я спечели за своята идея, Шолц каза: "България и Румъния трябва да бъдат приети в шенгенската зона". От 2011 г. Европейската комисия редовно потвърждава, че те са изпълнили официално обявените технически критерии за членство. Но поне една държава - Нидерландия (зад която се крият и други) - налага вето заради подозрение, че ще станат троянски коне в ЕС на корупцията и организираната престъпност, с които упорито отказват да се преборят. Отпадне ли правото на вето, ще се намери квалифицирано мнозинство да бъдат приети в шенгенското пространство каквито са. Това е единствената радостна новина (поне за българската клептокрация) от речта на Шолц.

Досега България се е позовавала само два пъти на правото си на вето в ЕС, което е било напълно оправдано от позицията на нейните национални интереси. Първият път бе преди приемането на Лисабонския договор, когато страната ни предупреди, че няма да го подпише, ако редакторите му продължават да ни вменяват, че на български думата "евро" се пише "еуро", за да наподобява гръцкото ΕΥΡΩ. Защитата на една българска дума даде основание по-късно на страната ни да поиска въвеждане на кирилицата в надписите върху евробанкнотите, които до момента се печатаха единствено с латински и гръцки букви.

Това бе

само закана за налагане на вето и все пак свърши работа

Същинско вето бе приложено през 2019 г. срещу започването на присъединителни преговори с РС Македония. То предпази България от инжектиране в ЕС на манипулациите на македонизма и отвори възможност за европейска закрила на българската общност в РС Македония, унижавана и тормозена близо 80 години. Поради недодяланата политика на ГЕРБ и ВМРО България се бе поставила в почти пълна международна изолация по този въпрос, но правото на вето ѝ спечели време, което ѝ даде възможност да привлече вниманието на държавите в ЕС върху нейните аргументи, най-важният от които бе защитата на човешките права на българите в РС Македония. Без ветото едно квалифицирано мнозинство лесно щеше да я постави в ъгъла.

След като предишната председателка на Съвета на ЕС Франция разбра основателността на българското вето, направи тази пролет предложение, което стана консенсусно в ЕС, а и задължително за кандидатката Северна Македония. Някои коментатори се успокоиха, че правото на вето ще продължи да действа през целия период на преговорите със Скопие, и изчислиха, че България ще може да го приложи още 100 пъти, защото отварянето и затварянето на преговорни глави ще минава и през нейното съгласие. Сега Шолц ни каза: откажете се! Даваме ви 1, но ви вземаме 100.

Впрочем, Германия, която бе ротационен председател на Съвета на ЕС преди Франция, се провали в усилията си да пречупи българската бариера за РС Македония, без да поиска вразумяване на Скопие.