Този месец, докато хроничната неприязън между Роджър Уотърс и Дейвид Гилмор отново навлезе в остра фаза, можем да отпразнуваме 50 години от появата на Dark Side Of The Moon - един от най-великите рок албуми на всички времена. На повечето места ще прочетете, че албумът излиза през март 1973 г., което е вярно. Или че "Пинк Флойд" го записват през 1972 г., което също е истина. Но през юни 1971 г. се ражда концепцията и започва писането на песните от легендарния албум, по-известен у нас като "Тъмната страна на Луната". Но как се стигна до

тъмната страна в отношенията между Уотърс и Гилмор?

Историята на "Пинк Флойд" до голяма степен се припокрива с историята на Роджър Уотърс и Дейвид Гилмор, въпреки че първият от тях от близо четири десетилетия не е в групата. Това е история, която доказва, че изобщо не е нужно двама души (или 3-4) да са приятели, нито дори да се харесват, за  да работят много добре заедно. Могат да се мразят и пак да създават заедно шедьоври. Достатъчно е да имат обща цел.

Миналата година Уотърс се оплака, че Гилмор му е забранил достъп до сайта на „Пинк Флойд“, който има 30 млн. абонати. „Мисля, че той смята, че щом съм напуснал групата през 1985 г. и е собственик на името Pink Floyd, значи той е "Пинк Флойд" - а аз съм без значение и трябва просто да си затварям устата“, коментира музикантът.

В начало на този месец последва нова атака. Според Уотърс, Гилмор заедно с жена си водел кампания с настояване да му се признаят по-големи заслуги, отколкото заслужава. „Да, той беше и е страхотен китарист и певец — признава бившият му колега — но през

последните 35 години разказа много големи лъжи 

за това какво е правил в „Пинк Флойд“, когато аз все още бях начело“. 

Проблемите между двамата идват главно от убедеността на Роджър, че всичко значимо в „Пинк Флойд“ е направено от него, но хората не го знаят, защото официалният сайт на „Пинк Флойд“ е в ръцете на Дейвид. В последния си пост, преди да се заеме с Марк Зукърбърг и да го нарече "идиот", Уотърс обвини Гилмор, че лъже за авторството на звука от ритмичното дрънкане на монети, с което започва хитът Money. Обвинява го и че не се съгласява да публикува едни исторически бележки за неговия принос, написани по поръчка на Уотърс за новия ремикс на Animals.

Гилмор обикновено мълчи, докато не го попитат. Отговорът му за бележките е „върху албумите на „Пинк Флойд“ никога не е имало бележки или други обяснителни текстове“. По повод останалото китаристът твърди, че не може да си губи времето да опровергава всяка неистина. 

„Работата  е там, че според Роджър авторът на песните е най-важният човек - обяснява Ник Мейсън в интервю през 2018 г. -  Свиренето на китара и пеенето са… не че всеки ги може, но авторството е много по-важно. Затова Роджър не изпитва никакво уважение към Дейвид“. И добавя: „Мисля, че Роджър вече е осъзнал, че е допуснал грешка, като напусна групата, убеден, че без него тя ще се разпадне. Това осъзнаване го тормози постоянно и затова той редовно се връща към него. Мисля, че е наистина разочароващо, че тези двама вече доста възрастни господа продължават да враждуват.“

Когато напуска през 1985 г., Уотърс 

завежда дело срещу бившите си колеги 

за използването на името Pink Floyd и го губи. И все пак е странно, че той се чувства недооценен. За периода, в който Уотърс и Гилмор са в групата, „Пинк Флойд“ записват 11 студийни албума. Но истината е, че милионите им почитатели сe вълнуват основно от 4-5 от тях. Това са Dark Side Of The Moon, Wish You Were Here и The Wall, в по-малка степен Animals и още по-малко Meddle (албума преди Dark Side Of The Moon - б.р.).

Всички текстове в тези албуми (а това са едни от най-добрите текстове в рока) са на Уотърс. Негови са и винаги интересните концепци зад тях. Негови са също преобладаващата част от песните в Animals и особено в The Wall, където от 26 парчета е написал сам 22, а останалите 4 - в съавторство с Гилмор. Дали свиренето на китара и пеенето са сериозен принос всеки може да прецени сам, като чуе соловите албуми на Уотърс. Бърза справка в Spotify, една от най-големите стрийминг платформи за музика, показва че Роджър Уотърс има 510 000 слушатели месечно, Дейвид Гилмор - 962 000, а „Пинк Флойд“ - 14 милиона. 

Всъщност в средата на 60-те начело на „Пинк Флойд“ не е нито един от тези двамата, а Сид Барет - приятел от дете и съученик на Роджър. Групата изпълнява аренби музика подобно на "Ролинг Стоунс". Вместо да учат нови песни, те просто разтягат старите до 10- или 15-минутни версии и импровизират от сцената. Тази формула работи добре и "Пинк Флойд“ скоро се превръщат в неофициалната група на лондонския ъндърграунд, която има своята вярна публика. Извън тези места не ги разбират. След като свирят в един младежки католически клуб, собственикът отказва да им плати, защото това, което свирели, "не било музика".

През 1966-67 г. Сид Барет започна да пише поп песни в духа на времето - същото, в което "Бийтълс" записват Revolver и Sgt. Pepper - и "Пинк Флойд" са на път да се превърнат в поп сензация. Единственият проблем е, че точно по това време Барет преживява тежък психически срив. Редовната употреба на LSD, в комбинация с психическото му заболяване, събуждат в него нежелание да бъде звезда и водят до отдалечаването му от групата. Останалите наблюдават със смесица от ужас, гняв и тъга как техният главен автор, китарист, вокалист и фронтмен става все по-неадекватен. 

В края на 1967-а, след като за две години са изминали пътя от кавърите до собствените композиции, първия албум и шестото място в британската класация, "Пинк Флойд" спешно се нуждаят от заместник на Сид. Намират го през декември същата година в лицето на Дейвид Гилмор. Първоначално идеята е Сид Барет да остане като неконцертиращ член и да продължи само да пише песни, но той не желае това.

Освободен от доминацията на Барет,

Уотърс поема отговорността да пише повечето от песните. Най-силно впечатление сред неговите първи композиции прави хипнотичната Set the Controls for the Heart of the Sun, която излиза и катo сингъл, влиза в албума Umma Gumma, а групата я изпълнява на живо до 1973-та, включително в легендарния филм-концерт „На живо от Помпей“.  "Set the Controls for the Heart of the Sun беше първият истински славен момент за Роджър. Много добре направена песен", коментира Гилмор. Но на него самият ще му трябва още време, за да покаже какво може. 

Atom Heart Mother от 1970 г. е първият техен албум, който стига до върха на британския чарт и включва някои от елементите, с които групата става прочута в следващото десетилетие. Но независимо от успеха по-късно Уотърс критикува албума, коментирайки, че би предпочел той да бъде

"изхвърлен и никой никога повече да не го слуша"

Гилмор също се отнася пренебрежително към записа като към "куп глупости". 

Групата започва да работи по следващия си албум в началото на 1971 г. без никакви идеи и предприма няколко непродуктивни експеримента, например опити за създаване на музика само с помощта на предмети от домакинството. Междувременно пътуват по турнета и записват „Пинк Флойд на живо в Помпей“. В резултат на това успяват да издадат новия албум Meddle едва през октомври. "Meddle не само потвърждава, че Дейвид Гилмор е голям китарист, но затвърждава ролята му на един от водачите в състава и показва, че групата отново е във възход“ пише Rolling Stone. The Washington Post определя записа като „най-близкото нещо до авангарда, с което рокът може да се похвали“. 

Ето, че стигнахме и до върха - The Dark Side of the Moon. Някои групи („Лед Зепелин“, „Куийн“) достигат върховата си форма на четвъртия албум, "Пинк Флойд" са по-бавно развиващи се - при тях се случва на осмия. Идеята за него е на Роджър Уотърс, той иска песните да са за нещата, които "подлудяват хората", фокусирайки се върху натиска, свързан с трудния начин на живот на групата и психическите проблеми на Сид Барет. 

Групата издава албума през март 1973 г., но започва да изпълнява на живо песните от него още от началото на предишната 1972 г., и то в същата последователност, в която ги записва окончателно през януари 1973-а. Така въпреки пищните текстури и аранжименти на Dark Side of the Moon, които го правят да звучи като чисто "студиен" проект, песните са дооформени по време на концертите. Автор на всички текстове е Уотърс, но принос в писането на музиката имат и четиримата.   

Има хитови албуми, а има и Dark Side of the Moon

Това е албумът, преоткриван от всяко следващо поколение и продаден в повече от 15 милиона копия само в САЩ и в над 45 млн.  по целия свят. Истински колос на класическия рок, той направи създателите си много богати и прекара изумителните 937 седмици (това са 18 години!) в Билборд Топ 200. 

Първоначално замислен като колекция от песни за натиска върху живота на музикантите, Dark Side of the Moon в крайна сметка се разширява, за да включи все по-широки теми като алчността (Money на Уотърс), въоръжените конфликтe (Us and Them на Рик Райт), лудостта (Brain Damage, Уотърс), пропиляното съществуване (Time - Уотърс, Гилмор, Райт, Мейсън) и смъртта (Great Gig In The Sky - Райт и певицата Клер Тори). Както казва Уотърс пред Rolling Stone през 2011 г., "Dark Side беше първият истински концептуален албум на „Пинк Флойд“, който говореше за истински важни неща". 

Уотърс и Гилмор вече се допълват от артистична гледна точка повече от всяка друга подобна партньорска двойка. Всеки от тях е добър в различни неща и същевременно има дефицити, които партньорът му идеално компенсира. Уотърс стои зад общата идея, концепцията и текстовете, Гилмор осигурява музикалната страна, дори и песента да не е композирана от него. Без неговата китара и гласа му дори най-добрите композиции на Уотърс не биха звучали така внушително. 

Работата на Гилмор кара слушателите да изпитват удоволствие, той е по-добър в комуникацията с публиката, а творчеството на Уотърс ги кара да мислят, колкото и

радикални да са някои от схващанията му

- а понякога и постъпките му. Преди дни 77-годишният рок ветеран напсува Марк Зукърбърг, който сигурно си го заслужава, но поне не се изплю в лицето му - както направи с един фен, който не го слушал достатъчно внимателно на концерт на олимпийския стадион в Монреал през 1977 г. Тези малки лудости не пречат "Пинк Флойд" през 70-те, а и след това, да са една от най-влиятелните и обичани групи в историята.

Лудостта, и по-конкретно тази на Барет, е темата и на следващия им албум Wish You Were Here. В него Гилмор като китарист и вокалист е по-добър отвсякога, а проблемите с Уотърс вече придобиват по-ясни очертания. В Animals (1977) композицията на Гилмор Dogs заема цяла една страна на плочата - но практически е една песен. В резултат той взема два пъти по-малко пари за авторски права от Уотърс, който е разделил на две отделни части кратката акустична композиция Pigs On The Wing - и му е платено за две песни.

В този период Уотърс започва да пише значително повече парчета и съответно да се чувства като господар на "Пинк Флойд". Гилмор твърди, че колегата му е вманиачен от идеята да контролира всичко, а Уотърс отговаря, "а кой да контролира, като никой друг не допринася с нищо?". В този период всеки от останалите трима има някакви лични, семейни или здравословни проблеми. Уотърс определено е труден за общуване егоманиак, но си остава един от великите автори на текстове в рока, а и на много добри песни.

Гилмор също има някои отлични композиции и е виртуозен китарист. В The Wall, който на практика е соло албум на Уотърс, изключение прави Comfortably Numb. Тя се състои от две редуващи се части - едната на Роджър, другата на Дейвид, изпята от него, и две китарни сола. За мнозина обаче песента на Гилмор е най-хубавата в албума.

"За съжаление, трябваше да постигнем най-големите си успехи, за да излязат наяве всичките ни противоречия - признава Уотърс. - Това е, защото дотогава имахме обща мечта - да имаме голям успех и да станем много богати. Когато постигнахме тези неща, не ни остана нищо общо".