- Г-н Кьосев, спрямо журналистиката и в частност публицистиката все повече се оказва натиск от страна на властимащи, политици... Последни примери са скандалите около БНТ с Волен Сидеров и опита да замлъкне БНР и да бъдат отстранени неудобни журналисти там.
- Всички знаят в момента, че професията на журналиста не е за завиждане. Случват се редица неща, които нарушават свободата на словото, но не по-малко накърняват достойнството на журналистите. Мога да си представя какъв вътрешен морален конфликт цари в момента в гилдията… Вярно е - така или иначе, много хора с тази професия трябва да работят и да си изкарват хляба. И те са принудени да правят компромиси, дори когато става много тежко те да бъдат направени. Но въпросът е къде е чертата на търпимостта. А този въпрос всеки сам си го решава. Наскоро една моя приятелка журналистка направи опит да ми се извини за онова, което се случи в обществената телевизия. Отговорих й: "Но ти нямаш нищо общо с него. Единственият твой проблем е да решиш дали и докога ти се работи там". За повечето хора в подобна ситуация се получава ужасен, траещ вече години конфликт, който не засяга цялата гилдия, губеща моралното си самоуважение. Тя е написала свой етичен кодекс, само дето никой не го спазва.
Ако се абстрахираме обаче от тези гилдийни неща, удържането на крепости на свободното и достойно слово е първостепенна задача, както за тези, които говорят публично, така и за другите, които взимат интервюта или коментират събитията. Ако и двете групи не са пример за интелигентност и честност, тогава какви са?! В какво качество говорят? Както е казано още в Евангелието на Матея: "Вие сте солта на земята. Но ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена? Тя вече за нищо не струва, освен да се хвърли вън и да се тъпче от човеците".
Къде, прочее, е границата и кой знае кога човек се отказва от хляба си, защото той му коства други, нетърпими неща?
- Защо е така?
- Защото хората са под натиск. Той не идва само от олигарсите или пък от главните редактори, които слушат олигарсите. Този натиск идва най-вече от безразличието на публиката. Обикновените хора вече са свикнали такива неща да им се случват. Един диалектически процес, в който, от една страна, на зрители и читатели се предлагат компромиси, мошеничества и нискокачествени медийни продукти, а от друга страна, те свикват с тях и постепенно ги превръщат в свой собствен навик и критерий. Това води до съвпадение на публиката с онзи неин образ, който искат да й наложат. И пожълтялата публика вече наистина говори само за скандали, сензации и пикантерии, тя отговоря на очакванията, че се интересува единствено от събития с много къс хоризонт. Така всички щастливо заживяват с дневен ред от сензацийки от днес за утре.
А централен проблем при подобен тесен хоризонт във времето е, че дълбоките причини не се виждат. Подобна публика не знае къде да насочи гнева си.
Когато навремето имаше протести и някой гениален политически технолог измисли гениалната фраза "умните и красивите", той знаеше това прекрасно. И манипулативно създаде фалшив прицел на гнева на хората. И какво започнаха да виждат те? Някакви си претенциозни хорица, нахални "елити", досадни експерти, професори дрънкала и пр., които се появяват непрекъснато по телевизията, бърборят витиевато - как да не ги мразиш? Ръсят там разни неща, но кой ги слуша? Обаче всички ги гледат, а това вече е друг голям грях – вечният грях на публичните говорители да си видим в ситуация на безсилие и безправие. По този начин гневът на хората беше пренасочен към този видим елит.
Дали той е наистина елит, е друг въпрос. По-важно от това е, че гневът получи фалшив адрес. За една мислеща публика той би следвало да бъде насочен към първопричината, а не към следствията и видимостите.
- Коя е тя?
- Първопричината е дълбоката клиентелистка структура на държавата и клиентелистките електорати. Такава държава се движи към авторитарна, в нея вече почти не са останали граждани, има все по-малко избиратели със своя воля, а вотът е контролиран и зависим. Ето тази зависимост би трябвало да ядоса хората. Тоталното отнемане на тяхната свобода, бруталното потискане на достойнството им би следвало да е истинската причина за техния гняв. Но за съжаление, публиката е в не по-различна ситуация от тази на журналистите, за които говорихме. Хората живеят в навици, те не се обиждат на дълбокото им накърнено морално достойнство, а са свикнали да се дразнят на това, че някой си изглеждал високомерен и употребявал чуждици по телевизията. Т.е. гневът на обикновения българин беше пренасочен към "видимите", вместо да се насочи към "невидимите" реални виновници за неговото дередже.
- Казвате, че са накърнени основните права на обществото ни, а от там и демокрацията е заплашена.
- Да се върнем към подмяната и израза "умните и красивите". Самото определение казва скрито - "Ти, обикновеният човек, си глупав и грозен. Те, онези, които претендират, че са умни и красиви, те презират. Следователно, ти трябва да ги мразиш". Проста и брутално манипулативна схема. Но ефикасна - човек се ядосва с право, ако го смятат за глупав, недостоен, несамостоятелен, неавтономен и т.н.
Но разбира се, истинските хора, които смятат народа за глупав, не са "умните и красивите", нито експертите, нито видимите публични говорители. Истинските виновници са самите манипулатори - олигарсите и техните слуги. Тъкмо те смятат населението за тотално глупаво, защото са успели да го превърнат в клиентелистка маса, която може да бъде моделирана по всевъзможни начини, брашнен чувал, който може да бъде изтупван.
Защо хората не реагират на това презрение към тях? Тук би трябвало истински да се ядосат. Трябва да мразят дембелите и циничните, а не "умните и красивите", "жълтопаветниците" и пр. Но те не го правят.
В съвременна България има позитивни тенденции, особено в икономическо положение. Е, най-бедни сме в Европа, разбира се, но брутният вътрешен доход расте, има знаци за успешно развитие. Проблемът е другаде – в нивото на правна и морална култура. Разрушеното усещане за свобода и справедливост, за достойнство е станало всекидневие и се е превърнало в резигнация. Това са дълбоките причини, което истински потиска българина. Но му внушават, че единственият проблем е цената на газа и парното.
Така че можем обобщено да кажем: в популистка ситуация българинът насочва гнева си към измислени призраци, а не към първопричината. Той сякаш е сляп за това как се овладяват институции и се разграбват банки, как се присвояват нелегално или полулегално немислими обществени ресурси, как се разрушава съдебната система и се насажда страх и безверие.
Защо никой не се ядосва по този повод?!
Вторият съществен проблем на публичната среда е, че за три десетилетия медиите възпитаха у тази публика къса памет. Вече никой не помни кой кой е, кой какъв е бил. Цари някаква перверзна игра между видими публична лица и невидими механизми на разграбване и преразпределяне, чиито истински играчи не са известни. Хората не могат да ги проследят и да ги разберат, а освен това вече са забравили кой какъв е бил само преди няколко години.
Трябва да признаем обаче, че, от друга страна, никак не е и лесно да се ориентираш. Не знаеш коя фирма на кого принадлежи, нито откъде са дошли капиталите и как е била прехвърлена, с какви сложни офшорки и схеми на собственост и пр. Е, може би знаят експерти някакви. Но за да може обикновен човек да се запознае и ориентира в тези схеми, ще са му нужни години.
Какво да правим, всички да станем икономисти, криминалисти и следователи ли? Това не ни е работата. Просто гневът ни трябва да отиде там, където трябва – а не да се ядосваме на мюрета.
- Какво трябва да се случи, за да пренасочим гнева си и нещата да потръгнат? Защото и културата ни е в застой, интелигенцията е на заден план...
- Нямам панацея. Но има едно просто нещо, което знаехме преди 30 г. и което сме забравили. То е да казваш истината. Да живееш в истината. То е свързано с достойнството на публичните говорители, а и на всеки един човек. Световният опит показва, че ако едно общество откаже да го прави, рано или късно катастрофира. А дотогава ще пребиваваме всички в ситуацията, за която говорихме - тежкото и привично всеобщо самоунижение.
А ако функционира обикновен всекидневен морал и се живее по правилата на всекидневната истина – не говоря за разни абстракции - някои неща биха станали абсолютно невъзможни. Включително и за най-силните на деня. Например днес мнозина от тях директно погазват принципите на правовата държава, при това не само фактически, а и със слово. За първи път от години си позволяват да кажат в ефир: "Стига с тая свобода на словото!“ или "Стига с това разделение на властите!".
Нима не разбираме? Това е атака срещу ценностните основания на демокрацията – т.е. такъв скандал, заради който всеки гражданин не би трябвало да спи. Властимащите отричат в ефир принципите, върху почива държавата, заради подобно нещо в САЩ например биха летели сенаторски и президентски глави. У нас какво става – нищо. При това става дума не за лъжи, а за фундаментални безочия. Безсрамното им огласяване има за цел да смачка хората. Казват ни в очите: "Казваме ви това, защото нищо няма да стане. Вие сте едно стадо и ще си останете такова".
- Как може да се противодейства на това?
- Сложни въпроси... Би трябвало да ме е страх да говоря за всичко това... Но не ме е страх. Засега ще кажа само – говорете истината, живейте в нея. И това важи и за журналистите. А също за ватманите, семейния бизнес и православните.
- Толкова ли ни е завладял този страх?
- Не. Лошото е, че се е превърнал в навик. Той е навичният фон на нашия живот. Когато всички правят така, ти не че чак пък толкова се страхуваш, но не просто не ти се иска да изглеждаш като някаква бяла врана... Хората не обичат извънредни ситуации, извънредни постъпки, екстравагантни жестове.
- Може ли да се случи извънредна ситуация след местните избори, които са след 20-ина дни?
- Основната характеристика на извънредната ситуация е, че никой не може да я предвиди. Когато предложиха Делян Пеевски да оглави ДАНС, можеше ли някой да предвиди огромния скандал, който щеше да предизвика? Може би протестът, който траеше повече от година след това, не доведе кой знае до какво. Но все пак имаше за един дълъг период от време хора, много хора, които се възмутиха, излязоха на улицата и казаха: "Така не може". Това се помни, трябва да се помни. Може би ще се появи отново подобна ситуация, не знаем кога. Но по принцип популисткият брутализъм е кух и в един момент ще се срути. Няма как да не се случи в един момент.
Нека обаче първо всеки да преодолее навика в себе си.
