Гледах как Путин и Меркел се съгласиха, "че политизирането на "Северен поток 2" било неправилно", че това било само икономика. И ме досмеша. Малко звучи като "нищо лично" в прочутата книга на Марио Пузо. Нищо лично, ама мойта личност застрелва твойта личност заради проста изгода. Иначе - съвсем обективни природни закони... 

Всичко е лично, тоест всичко е политика. Не само "Северен поток", не само испанската намеса в каталунските банки, но и очевидният натиск на САЩ с икономически санкции срещу политическите опоненти Сирия, КНДР, Китай, Русия, Иран. Че и към непослушния Ердоган. Дали ни харесва това, е друг въпрос. На мен не, но никой не ме пита. А да вярвам, че не е така, 

е обикновена глупост.

Сега обаче ми се ще да поразсъждаваме над една от осите на политическо противопоставяне в света. Има - нека го наречем така - североатлантически политически, но и икономически модел - свободна търговия, демократически ценности и мандатност във властта, върховенство на закона, либерализъм в много обществени и лични сфери... Има и други центрове на политическа, икономическа, военна и идеологическа мощ на Земята. Те също претендират за силна роля. И за повече планетарна власт... Притежават някои елементи от първия субект, но и свои различия - еднопартийност (Китай), религиозен фундаментализъм (някои ислямски страни)... 

За страни като нас и част от Балканите особени политически страсти буди противопоставянето Русия - НАТО. Немалка част от Балканите, вкл. членките на НАТО Гърция, а напоследък и Турция, като население или политическа целесъобразност имат симпатии към голямата северна страна. Причините са различни - моментна търговска и политическа изгода, общо православие, близки езици и култура, опити за намиране на силен покровител поради вътреетнически заплахи и т.н. Процентът на тази симпатия, при все настойчивата пропаганда в обратна посока от разни занимаващи се с това организации и медии, остава доста висок в страни като Сърбия, Черна гора, Босна и Херцеговина, България, Гърция. 

Една твърде интересна особеност обаче е следната. Симпатиите към Русия са високи у населението, но в същото време големият процент хора в изброените страни не искат заплати, бит, пътища, законност и инфраструктура като в Кострома или Новосибирск, да речем. Искат такива като в Люксембург или Копенхаген. (Впрочем хората в Кострома и Новосибирск също не биха възразили срещу такива придобивки. Не само ги чакат, но и работят за тях. Обаче все пак изостават.)

Оттук нататък сценариите за ролята на Русия в Европа и света са следните. При всички тях за основен лакмус 

можем например да вземем Украйна.

1. АРИЕРГАРДНИ МАНЕВРИ. Русия продължава усилията си за военно и политическо надмощие в региона, но по една или друга причина цените на енергийните източници падат. А Украйна за едно-две десетилетия по-нататък се оказва, че бележи висок икономически ръст. И хич не се чувства "заробена", или "прелъстена и изоставена от "западните господари", ами става нещо като Полша - държава със самочувствие, растящ стандарт и силни русофобски настроения. Поради изключителната близост на език, манталитет и историческа минало между Русия и Украйна това оказва силно влияние върху либералните кръгове в големите руски градове. Там се разраства масовото негодувание срещу изолацията на страната и демонстриращата все повече авторитаризъм власт. В резултат Русия става или страна, удържаща с много реторика и полицейщина ситуацията (като Венецуела, но пълна с танкове), или властта се сменя с нещо по-либерално, но и по-аморфно - един рафиниран неоелцинизъм с приоритет потребление и проблемно удържане на собствения ресурс от безконтролно разграбване. 

2. ТРИУМФ НА ЕВРАЗИЙСТВОТО. Украйна не успява да се освободи от крадливата си олигархия, а Европа и САЩ имат много икономически проблеми, за да я издържат дълго време. Проруските сили там лека-полека възстановяват влиянието си. Цените на енергоносителите растат, а реалистичното управление в Русия води до сериозно нарастване на доходите в масов план, и разширяващо се културно, политическо и икономическо влияние. Нещо повече - поради засилване на заплахата от по-примитивни, но и по-агресивни модели на световно устройство (радикален ислямизъм, авторитаризъм с ядрен потенциал в отделни диктатури), Русия става гарант на баланса в големи части от света. У бившите сателити, вкл. и ние, проруски политически сили вземат властта и провеждат курс към интеграция и дружба. Комунизмът все пак не се връща, пазарът остава, но се възстановява известен идеологически контрол и силно развита система на тайните служби.  

3. СРЕДНА ХУБОСТ. Най-вероятното. Синтез от тези двете неща по-горе. Поради невъзможност за предвиждане на всички ситуации, вкл. климатични проблеми и дори бедствия, светът остава нестабилен и трудно предсказуем. Либералният модел не е замразен (хората в крайна сметка са съгласни и 100 нови джендъра да има, стига да не им се бутат доходите и да не им се пречи на отпуската), но е подложен на различни атаки в много части на света. Украйна се цепи - част на Запад, част на Изток; като нито едната, нито другата част осъществява просперитет и доминация. Русия продължава да играе важна политическа роля, но не сколасва да осъществи пълно излизане от изолацията. Ние пък оставаме едно от последните вагончета в композиция, поела към божем обетованото бъдеще на голямото богатство. (А той се оказва и път, пълен с опасности. По който понякога да си последно вагонче е късмет - например при внезапно рухване на моста отпред.)