Когато по обяд на 17 октомври ЕК обяви изненадващата вест, че е сключена нова сделка с Великобритания, голяма част от експертното и медийното войнство на Острова започна да ликува. „Ето, ЕС каза, че няма да отстъпи, но отстъпи.“ Подобни реплики започнаха да доминират в социалните мрежи и по адрес на премиера Борис Джонсън. Изненадващият обрат в британско-европейските отношения, както и последвалото повторение на вътрешнополитическата лудница във Великобритания карат все повече хора да се питат какво става.

Всъщност изненада няма, защото на практика нищо не се е променило

Сключването на сделка или по-скоро промените в протокола за Северна Ирландия към споразумението за излизане, договорени от правителството на Тереза Мей, бяха пореден ход в играта на обвинения. С наближаването на крайния срок за напускането на Великобритания (31 октомври) на британската политическа сцена започна ожесточено прехвърляне на вина между всички и най-вече към „лошия“ Брюксел, който отказва да се подчини на Лондон. Словесната престрелка беше многократно подсилена от британските медии, за които целият този хаос е прекрасна възможност за увеличаване на телевизионни рейтинги и тиражи. Всичко това на фона на липсата на конкретни предложения от страна на британското правителство за пътя напред. Това така вбеси председателя на Европейския съвет Доналд Туск, че той излезе от дипломатичния тон и атакува Борис Джонсън в Туитър: „Залогът не е спечелването на някаква тъпа игра на обвинения. Залогът е бъдещето на Европа и Великобритания, а също и сигурността и интересите на нашите народи. Не искаш сделка, не искаш отсрочка, не искаш отказ от напускане, quo vadis?“

За мнозина, особено за британските анализатори, вероятно играта на обвинения не е съществена и затова през цялото време те търсеха другаде къде е заровено кучето. Смятаха например на базата на неформални разговори с европейски дипломати, че вероятно става дума за голяма тактика, при която ЕС ще отстъпи накрая в името на разума, който повелява, че на Великобритания трябва да бъде направена отстъпка. Тези британски анализатори, изглежда, са забравили думите на основния фактор зад идеята за обединена Европа французина Жан Моне. В навечерието на представянето на плана му на 9 май 1950 година, останал в историята с името на тогавашния френски външен министър Робер Шуман, който го представи пред публиката, Моне участвал активно в опитите да убеди британците в автентичността на френските намерения. Уви, на халос. В един момент от разговорите, но в друга стая и с други британски събеседници Робер Шуман решава да излезе от договорените рамки и да предложи на британците частично участие в плана, завършил със създаването на Европейската общност на въглищата и стоманата. „Тази увертюра беше неразумна, тъй като опитът ме е научил, че не е добра идея британците да получават специални условия и изключения в отношенията им с останалите или дори да им се дават надежди“, казва Моне по-късно в мемоарите си.

Ако имаше как да види настоящето, Жан Моне вероятно би възкликнал: „Казах ли ви?!“

Това, което британците отказваха да разберат тогава, преди повече от 70 години, и което не разбират сега, когато Съюзът е на светлинни години по-интегриран в сравнение с плана на Шуман е, че европейците или поне една значителна част от тях продължават да вярват в единството на Европа дотолкова, че не са склонни да дават надежди за изключителност на британците. Европейският проект е част от европейското ДНК и затова за Съюза е много важно да не бъде виновен за напускането на която и да било членка, а още по-малко за последиците, които това може да има за нейното общество и икономика. За всички проевропейски настроени политици ЕС не може да бъде обект на дребно политиканстване, с каквото британското публично пространство е пренаситено вече години наред. Това е проект, който е сложил край на векове конфликти в Европа, донесъл е безпрецедентен просперитет, свобода и сигурност. Именно затова Съюзът не иска да бъде асоцииран с точно обратното – хаос, неравенство, несигурност, политическа нестабилност. Затова и основната тактика на водещите европейски политици беше да бъдат достатъчно гласовити и дори духовити в отбиването на всякакви обвинения, идващи от другата страна на Ламанша. Председателят Туск не пропуска да спомене всеки път, че напускане без сделка никога няма да е решение на Европа. Това е причината Брюксел да се съгласи на маневрата със сделката.

Важно е да се отбележи, че постигнатият компромис и преди е бил на масата на преговорите, но тогава Тереза Мей го отхвърли с аргумента, че е невъзможно да мине през парламента. Защо тогава се слага отново на масата, при положение че няма промени в британската ситуация? Дори напротив, настроенията са се радикализирали още повече. Причината е, че това сваля отговорността както от плещите на Борис Джонсън (уви, временно), така и от ЕС. Съюзът прави отстъпка, която не се приема добре в ЕП, с пълното съзнание, че е много малко вероятно тази сделка да мине през напълно полуделия британски парламент. За това може да се съди и от факта, че „сделката“ беше сключена, без да се обсъжда възможността за нова отсрочка на напускането. Тази възможност ще се обсъжда единствено ако парламентът одобри сделката, и то само ако за това е необходимо още малко време. За по-дълга отсрочка едва ли ще се намери съгласие сред страните членки, особено Франция, чийто президент Макрон като Дьо Гол е категоричен, че на продължаващия вече повече от три години процес на напускане трябва да се сложи край, тъй като създава повече несигурност от самото напускане. Макрон не е единственият на това мнение, но Германия е по-склонна да даде още време, тъй като се страхува повече от напускането, отколкото от отсрочката. Като цяло Съюзът е готов за Бризхода за разлика от Великобритания, която отново е изправена пред въпроса за скока в тъмното. По време на френската офанзива в Лондон за набиране на подкрепа за плана „Шуман“ през пролетта на 1950-а британските дипломати били фрустрирани, че планът не съдържа достатъчно подробности за структурата на бъдещата общност и как тя ще функционира на пазара на въглища и стомана. Изправен пред чистия идеализъм от страна на французите, британският прагматизъм изкристализира във въпроса на британски дипломат към Робер Шуман: „С други думи, това е скок в тъмното?“ „Точно така, скок в тъмното“, отговорил Шуман. Великобритания е изправена също пред скок в тъмното и ЕС иска от нея да види какво конкретно планира тя за след напускането. Нещо черно на бяло. От Лондон обаче се чува предимно шум.

Независимо как ще се развият събитията –

дали Великобритания ще получи поредната отсрочка, дали ще напусне без сделка, или с вече договорената сделка, няма никакво съмнение, че скокът в тъмното е на заден план. Най-важното в момента е да няма виновен. Само че виновен има. Виновни са онези, които решиха, че политиката е бизнес, включително и медиите. Онези, които предадоха демокрацията и я впрегнаха за своя лична или партийна изгода. Виновни са и избирателите, които предпочетоха, вместо да мислят за своето и за бъдещето на децата си, да се отдадат на забавление с охолната подкрепа на медийната общност. Британската драма е горчив урок за това как демокрацията може да бъде хакната от нисък интелект, простащина, егоизъм и себичност и да бъде превърната в реалити шоу. Всъщност ние в България добре знаем това, но също сякаш сме се отдали изцяло на забавлението. За да бъдат преглътнати последиците по-лесно, на народа се предлагат огромни количества национализъм и псевдопатриотизъм, които отвличат вниманието от играта на обвинения, а на играещите сервират изборни победи на тепсия. Най-важното е друг да е виновен. Общото благо отдавна вече не е цел на политиката, нито на гражданите. Вече няма нужда от отговорни политици с идеи и визия като Жан Моне или Робер Шуман, а в днешно време като Доналд Туск. На хората им трябват зрелища. Ако Волен Сидеров е зает, ще гледаме цирк „Британски“ на Борис Джонсън. А когато има затишие на Острова, ще гледаме шоуто на Тръмп и така, докато не стане опасно.