Пандемията у нас е едновременно трагедия и ирония. Защо е трагедия е ясно. Но е и ирония, тъй като двете години показаха изключителна интелектуална провинциалност на обществото ни. То не разбира какво се случва, както и буквално - на коя земя ходи. Нямам предвид само трактовките, които народопсихологията ражда по екзистенциални теми като има или не вирус, кръчмата свобода ли е и т.н.  Имам предвид, че не проумяваме чисто физическата реалност край себе си.

Ето кратка хронология на тия 2 години:

- Вирусът плаши правителствата по света, едно по едно те затварят държавите си. Локдауни – пълни, частични, регионални... България става просто една от многото държави, която предприема рестрикции. При това – далеч не крути. Навсякъде има несъгласни хора, но у нас недоволството е истерия. Най-шумната част от обществото не ще ограничения, пригласят й водещи партии и (почти) президента. Интелектуалната провинциалност пречи да се отчете,

България не може да не затвори

Всички други го правят (включителна митичната Швеция в един момент). Очевидно това към оня момент беше единствената ефективна стратегия, която спаси много хора. Във физическия свят на глобализация, общи правила, Европейския съюз и стотици унифициращи спогодби, никога, абсолютно никога България не е била пред алтернатива да затваря или не – въпрос бе на време. А колко много енергия се похаби?!

- Появяват се ваксини. ЕС купува и преразпределя. Докато много държави се борят със зъби и нокти да се доберат до някакви ваксини, у нас избухва нов скандал – защо не се внася руската. БСП официално иска разрешаването й, парламентът се занимава. „Искаме руска ваксина!“, пенят се социалните мрежи. Но енергията отново е напълно безсмислена.

До ден днешен Русия не е поискала сертифицирането на „Спутник“ за България.

А и ЕС е против - Русия поиска на континентално ниво одобрение, не го получи. Що за луд спор наистина, след като ЕС е против? А че е луд, доказа го Унгария. Тя разреши руския препарат, но ваксинирането с него не важи за движение в ЕС. И сега прецаканите трябва наново да се имунизират – разбира се, с одобрените от Брюксел ваксини.

- Държавите като лавина въвеждат ковид сертификат – Германия, Франция, Италия, Испания...  Всяка го прави със своите специфики, но е ясно – това е тенденцията, все повече страни ще изискват сертификата. В момента, в който България го въвежда, избухват яростни протести. Факт е, че у нас процесът е съпътстван с недомислици. Впрочем - навсякъде е така. Но гневът у нас е не толкова срещу тях, а срещу сертификата по принцип. И отново идва ред за резонния въпрос: може ли България да не го въведе, след като всички други го правят; в коя точно европейска държава ще може да иде българинът (включително протестиращият) без сертификат? Или примерно го вадим за Италия, ама в родните дискотеки не важи, така ли?! Отново имаме недоволство заради нещо, което просто няма как да е по друг начин.

- През всички тия две години устойчиво е убеждението, че

българинът е най-умен.

Всички други народи са глупави, прецакват се там с разните му ваксини, стоят си вкъщи и не излизат... Или пък обратно  - прекалено са умни, та искат да ни колонизират с вирус и чипове. Но българинът, ясно е, няма да се хване. За него е важно да ходи свободно на театър (където не стъпва, разбира се), а ако ще се ваксинира, да е със „Спутник“. И т.н., и т.н.

Откъде и защо извират тия проявления на мисленето и народопсихологията е много дълбока тема. Аз просто се спирам на факта, че обществото ни живее единствено със себе си - сякаш тук е измислен вирусът или ние по свой начин може да го победим. Това точно е провинциалността, ограниченият кръгозор. Мирогледът опира до собствената керемидка и нито сантиметър повече. В тази връзка е доста забавно да се наблюдава как българите дори не забелязват, че

някои важни неща вече не зависят от неговите политици.

Ако Стойчо Кацаров не въведе сертификата, ще го направи Костадин Ангелов или Кирил Петков (здравният министър в неговото хипотетично правителство) - няма накъде. Което прави протестите още по-забавни. Разбира се, в такъв момент се опонира: нека не слушаме "началниците", да сме самостоятелни - пак чутовни глупости. В ерата на глобализацията, като част от ЕС, мечтата за самостоятелност е като химерата да върнеш социализма - как ще го върнеш, след като светът отдавна го подмина. И това не е въпрос на желание, а реалност - умните хора го съзнават.  

С други думи - вирусът срути света, а ние протестираме за нашата си паднала керемидка.