За заплахата за демокрацията, върховенството на закона, справедливостта, толерантността и изобщо ценностите на отворените общества говори миналата седмица Майкъл Игнатиеф в Маастрихтския университет. В момента Игнатиеф е ректор на прогонения от режима на Виктор Орбан Централноевропейски университет. Иначе е добре познат либерал – учен, бивш политик, бивш журналист. Като учен е известен с академичния си отговор на тезата на  Самюел Хънтингтън, че цивилизационният сблъсък върви по религиозните разломни линии. В отговора си се спира специално на конфликтите в бивша Югославия, за да докаже, че не се дължат на религиозните различия между хървати и сърби, а на национализма. Казва също, че нетолерантността е всъщност отказ да признаеш, че съществуват индивидуални идентичности. Национализмът се базира именно на настояването всички индивидуални идентичности да се претопят в една колективна, групова идентичност, която няма право на избор. Човекът се ражда с котвата на някаква ограничена идентичност, прикачена му от гласовита група хора, която си е присвоила правото да говори от името на всички (последното е моя интерпретация). Текстът - отговор на Хънтингтън, е особено актуален и днес. Дори може би повече днес, отколкото когато е писан (1999 г.).

В препълнената зала на правния факултет в Маастрихт

Майкъл Игнатиеф говори точно за толерантността,

а също и за доверието, които са сериозно подкопани в отворените общества и особено във времената на интернет. И както можеше да се очаква от либерал, който е прекарал достатъчно много години в Унгария, използваше точно тази централноевропейска членка на ЕС като илюстрация на тезата си. Не беше изненада, че вижда Унгария като затворено общество като китайското – общество, което е избрало да се бори със съвременните проблеми, като контролира източниците на информация или по-скоро, като ги ограничава. В края на лекцията го попитах дали смята, че подкрепата на ЕНП за Виктор Орбан и несъмнено антиевропейската му политика може да инфектират и самата общоевропейска политика и по този начин да подкопаят сериозно устоите на съюза. Отговорът му не дава особено много основания за оптимизъм.

Майкъл Игнатиеф смята, че европейските избори през май ще са преломни. Ако ЕНП запази европейската си доминация, както досега, това ще тласне съюза в посоката, желана от Виктор Орбан. С други думи, ЕС ще изостави християндемокрацията на Конрад Аденауер и ще прегърне тази на Виктор Орбан. Нещо повече, Игнатиеф вижда като напълно реалистична възможността скоро в ЕС половината му членки да бъдат антилиберални, тоест затворени общества. Това несъмнено ще доведе до спускането на нова завеса на разделение на континента (отново моя интерпретация).

Каква е християндемокрацията на Конрад Аденауер?

Първият канцлер на Западна Германия е смятан за един от основателите на ЕС заради огромните си политически и интелектуални заслуги при създаването на Европейската общност на въглищата и стоманата, която послужи за основа на днешния Европейски съюз. Академичната общност е единодушна, че без тази ЕОВС ЕС нямаше да го има днес. Отвъд добре познатата ни история от края на Втората световна война има и една друга. Както уважаемата публика сигурно знае, договорът за ЕОВС е подписан от шестима външни министри през 1951 година. Това, което може би се знае по-малко, е, че и шестимата са християндемократи, а тримата най-важни от тях – италианецът Алчиде де Гаспери, Конрад Аденауер и французинът Робер Шуман, имат много близка история. И тримата са родени и израснали в империи, и то по мултикултурните им краища. Де Гаспери е от италианския град Трентино, който тогава е бил част от Австро-Унгарската империя (силно мултикултурна политическа единица); Конрад Аденауер е от поречието на река Рейн, също район, известен със своята мултикултурност; а Шуман е от Лотарингия, която често е сменяла собствениците си. И на тримата родният език е бил немски. Нещо повече, Аденауер и Шуман са посещавали като деца едни и същи католически организации. Друг детайл, който Тони Джут описва много интересно в книгата си за следвоенната история на Европа, е, че и останалите министри, сложили подписа си под ЕОВС, са от мултикултурни страни – двуезичните Люксембург и Белгия, а също и Холандия, която има специално отношение към толерантността и мултикултурализма. Та, тези хора с наднационална идентичност и европейска закваска полагат основите на ЕС.

Над 70 години по-късно тяхното наследство е на път да бъде обърнато на 180 градуса

– национализмът да измести наднационалността и националният суверенитет отново да се превърне в движеща сила в Европа. Разбира се, трудно може да се каже със сигурност каква роля е изиграла християндемократичната част от биографиите на шестимата министри, но има и още нещо много важно – и шестимата са свидетели на това до какво води национализмът и схващането за националния суверенитет (двете световни войни). Възгледите им поставят началото на нестихващите сблъсъци между визията за Европа на нациите и за наднационална Европа, вървяща във „федерална посока“. Или както Великобритания искаше,  „към все по-тесен съюз“. Сигурно не ви се вярва, че същата тази Великобритания, чийто премиер Дейвид Камерън преди 4 години искаше фразата да отпадне от устройствените договори на ЕС, през 1991 година настоя точно тази формулировка да бъде използвана в Договора от Маастрихт вместо словосъчетанието „федерална посока“. O tempora, o mores!

Днес Европа се формира под водачеството на Европейската народна партия, в която сериозно присъствие имат християндемократически партии. Затова не е случайно, че лидерът на партията в Европейския парламент - добре познатият ви Манфред Вебер - често се изказва от трибуната в Страсбург, че трябва да се върнем към християнските корени на съюза. За това говори и друг виден представител на ЕНП – шефът на Европейския съвет Доналд Туск, който преди две години призова съюза да брани своето европейско културно наследство, като наблегне на културата и образованието. Без съмнение, тази смяна на реториката е заслуга на унгарския премиер Виктор Орбан, който включи активно християнската тема в реториката си, за да оправдае не просто позициите си срещу миграцията, а нарушаването на международното законодателство за даване на убежище и за отношението към бежанци и мигранти.

Та, ако Майкъл Игнатиеф е прав и съюзът се откаже от Аденауеровата визия за Европа и приеме Орбановата християндемокрация, това може да доведе до връщане няколко интеграционни стъпки назад към Европа на нациите, тоест Европа, в която националните суверенитети значат повече от общите европейски интереси. Това би било много опасно за съюза точно в този геополитически момент, защото ще го отслаби и ще го направи лесна плячка за все по-алчните за глобална доминация суперсили като Китай и Русия. С оттеглянето на САЩ от глобалните дела под водачеството на Доналд Тръмп разхлабване е последното нещо, от което съюзът се нуждае.

Интеграционните крачки в някои стари и във все повече нови сфери обаче повдигат въпроса

доколко прогнозата на Майкъл Игнатиеф е вярна

Той е прав, като казва, че съюзът е изключително силен икономически и по тази причина той не вижда никаква възможност от разпадането му в обозримо бъдеще. В същото време обаче съюзът е много слаб политически, тоест по отношение на налагане на европейската ценностна система, така както е изложена доста общо в член 2 от Договора за ЕС. Въпреки това на мен ми се струва по-вероятно съюзът да се консолидира около ядрото, където интеграцията в момента е най-силна, а това е еврозоната. Самата й конструкция и база, на която стъпва, не позволяват антилиберално поведение, тъй като то изключва сътрудничеството в чувствителни области и най-вече руши взаимното доверие. За това обстойно говори наскоро шефът на Европейската централна банка Марио Драги. В същото време обаче периферията - страните извън еврозоната, и по-специално източната периферия, се отдалечават все повече от интеграционното привличане, тоест връзките със съюза стават все по-слаби. Това може да доведе до сътресения. Дали това означава да се отделят под натиск от самия съюз, или той най-сетне ще се разцепи на „скорости“, което пак е вид разпад, е въпрос, чийто отговор не се вижда ясно все още. Без да съм и наполовина на нивото на Майкъл Игнатиеф, ми се струва, че натискът за засилване на интеграцията в еврозоната изключва възможността съюзът да осъмне един ден наполовина либерален, а другата половина нелиберална. Това ми се струва невъзможно, защото все по-задълбочаващото се сътрудничество в областта на вътрешните работи и правосъдието, отбраната и външната политика, данъците, научните разработки изискват отворени общества. Те са неосъществими в антилиберална среда.