Съвременниците казват емоции, сякаш нямаме българска дума чувства. Добре, че известният роман на Гюстав Флобер е в добрия стар превод “Възпитание на чувствата”.
Етимолозите могат да кажат защо пуйките са мисирки по нашенско, turkeys в САЩ, индейки в Русия. Пък аз мога да кажа, че премиерът Б.Б. има параноя, щом спи със злато, пари и пищов до възглавницата и защо той нарича тулупи хората, които не са ранобудни като него, понеже са с чиста съвест и спят спокойно.
Има лаф (просторечие) “спи като толум.” Толумът е нещавена кожа на шиле, космат мех с вълната навън. Каракачаните го пълнят с подсирено овче мляко от края на млечния период на овцете, когато млякото е най-гъсто и го оставят “да спи” на хладно, проветриво място, най-добре в някоя пещера при постоянна ниска температура. След месец “спане” (отлежаване) косматият мех е пълен с вкусно толум сирене (брънза).
А “тулуп”, както го произнася Б.Б., е неправилно произнасяне на английски спортен термин. Едно от значенията на думата е във фигурното пързаляне. Често изпълнявани фигури са двойният аксел и тоу-луп (the double toe loop jump), скок и приземяне на toe (“палеца”, носа на кънката) след двоен пирует във въздуха.
Не обясних това на спортната коментаторка в телевизията, за да не прекаля със забележките, без това бях ѝ се накарал, че, като простия шеф на "Балкантурист" генерал Врачев, тя казваше кЪмпинг и кЪмпингари, което противоречи на английската фонетика. Генерал Врачев казваше и охраняем паркинг или плаж, макар че охраняем не значи охраняван. На северното Черноморие той постави табели “the beach is saved”, което според него означаваше, че има спасители (Baywatch).
Някои от сегашните генерали медици казват “цифрата четири хиляди осемстотин осемдесет и пет тествани”. Но цифрите са от нула до девет, 4885 не е цифра, а четирицифрено число, учехме, когато бяхме първолаци. Генералите не са единствените невежи. Учители казват училищА, летци казват летищА, съдии казват съдилищА. Само гробарите, които ще дочакат всички нас, казват правилно грОбища, не гробищА.
Ние, “пичлеметата” (малките уличници), ритахме парцалената топка - някои добре, други не толкова добре, трети като мен некадърно. Но всички бяхме еднакво ценни в просташката агитка на стадиона “Юнак”. Над мученето на човешката гмеж се открояваше нашето пискливо скандиране:
“Славейчето пее "Славия" да живее,
Кукувица кука "Левски" на боклука”
В по-късни години жегвахме и левскарите, и чорбарите с крясъци:
“Ни-ва-лин! Кокиче!
Отбор Кокиче!”
Елитните футболни отбори понякога играеха мачове в чужбина. За разлика от сегашните вносни футболисти някогашните наши бяха бедни момчета-аматьорчета на синекурна заплата най-много на началник влак (“Локо”) или на селски пощенски клон (“Левски” - преди МВР клубът беше към пощите) или на капитан (“ЦСКА”). Те искаха да купят в чужбина нещо за себе си или на гаджетата си, но беше забранено да притежаваш валута, камо ли да я изнасяш. След неуспешен опит с мускалчета розово масло в джобовете, те скриха в багажа си ампулки нивалин (уникално лекарство за полиомелит и алцхаймер, което се правеше от българското блатно кокиче. Бяха заловени при митническата проверка, затова се дразнеха, когато крещяхме “Отбор кокиче!”).
Ние играехме на тримата мускетари и се дуелирахме с пръчки, но когато ни заведоха в Ахелой да видим мястото, където българите, предвождани от Симеон Велики, разгромили през 917 г. непобедимите ромейски легиони (шейсетхилядната армия на Византия), ние захвърлихме пръчките, издялахме си мечове от широки дървени летви и с тях се млатехме по щитовете (ученическите чанти).
Ходих на море през зимата - и през декември, и през януари, после от март до юни. Живях в Ахтопол, Резово, Поморие и, мраз или пек, вятър или дъжд, всеки ден влизах в морето.
Сега на Ахелой има бензиностанция, а недалеч от Ахтопол ценните находища на блатното кокиче са пресушени и засяти със слънчоглед. Нямаше ги красивите дюни и очарователните лимани от моето детство.
Имаше асфалт и бетон. Мафиоти! Вий, вий сте идиоти! А ние, които ви търпим, не сме народ, а мърша. Най-красивото кътче Росенец подстрекава най-грозните чувства към личната преторианска гвардия на Доган.
Проблясък на разум:
Поморийското езеро не е пресушено, има Музей на солта, има я лечебната кал и лугата, от която правеха зъбната паста "Поморин". Но не бързайте да се радвате. Крайбрежната асфалтирана алея от Поморие към Ахелой спира на противотанков ескарп от времето, когато нашите генерали очаквали натовски десант с верижни амфибийни машини както в Нормандия. Край езерото има стари бункери на Вермахта. По железобетона на стария ескарп изветрял от десетилетията тъжно лази бръмбарче, раирано на ивички.
От небето US самолети sacmb (Strategic-Air-Comand-Marauder-bombers) ни поръсваха с колорадски бръмбари, за да поразят картофената реколта и да гладуваме – това беше официалната версия по онова време.
Ученици и ученички с черни сатенени престилки и бели якички ходихме на бригада да събираме бръмбарчета, нощувахме в палатки. Весели години бяха, когато ние бяхме млади. Когато преди Виетнамската, преди Корейската война българите станахме първият народ в света, против който беше употребено биологично оръжие.
Историйо-о-о!
Дебелоока си като дебелия “политолог”, щом премълчаваш, че за да господстват САЩ, си служат с всичко: блъфове и бомби, банки и бръмбари. Поздравявам и двамца ви с песента на италианските партизани, които обесиха Мусолини с главата надолу:
О, Бела, Чао.
Бела, Чао,
Бела, Чао-чао-чао!
DI copyright
