Парламентът не работи. И то в съвсем буквален смисъл – народните избраници просто не идват в него. Или, ако дойдат, не се регистрират, не се събира необходимият кворум, за да започне заседанието, и цялото мероприятие се разтуря. Толкова пъти се е случвало вече, че дори не прави лошо впечатление. Просто няма повече накъде – Народното събрание отдавна се е закотвило на дъното на класацията по институционален рейтинг.
Наглото в случая е, че напоследък неспособността и
нежеланието на депутатите да вършат нещо смислено
се оправдават с някаква политическа стратегия. Именно в тази посока бяха обясненията на политици от различни цветове миналата седмица, когато полупразната пленарна зала за пореден път провали заседанието на парламента.
За да започне работа, Народното събрание се нуждае от поне 121 депутати. ГЕРБ и „Обединени патриоти“ разполагат със 122-ма и затова често им се налага да разчитат на присъствието на опозицията. БСП и ДПС този път не пожелаха да се отзоват. Социалистите решиха да бутнат управляващите от столчето им, а хората на Ахмед Доган видяха сгоден момент да демонстрират, че мижавата им парламентарна група (25 души)
също може да бъде фактор при определени обстоятелства
Така депутатите приключиха работа дори преди да са започнали.
Естествено, никой не казва, че не му се работи. Всички се скрият зад оправданието за някаква тънка политическа игра. Зам.-шефът на ГЕРБ Цветан Цветанов великодушно призна правото на опозицията да има „своя тактика за регистрация”. От обясненията на БСП пък се разбра, че искали да си го върнат на управляващите за системния бойкот, на който подлагаха Народното събрание по време на кабинета „Орешарски”. Най-добре изигра картите си ДПС – на следващия ден принуди ГЕРБ да извади от дневния ред нежелан от движението законопроект, а в замяна им осигури кворума. Ликувайки, партийният водач Мустафа Карадайъ обяви, че случващото се е доказателство за криза на управлението.
Нещата обаче са далеч по-сериозни. Управлението постоянно скача от криза в криза, тук няма нищо ново. По-същественото е кризата в парламентаризма, белег за която е пренебрежението, показвано към законодателната институция от основните политически сили и техните лидери.
Незачитането идва, на първо място, от човека, който би трябвало да бъде образец за подражание, стане ли въпрос за респект към Народното събрание – премиера Бойко Борисов. Като глава на изпълнителната власт, избран и подотчетен на законодателната, от него се очаква да отърчи с максимална скорост към сградата на парламента всеки път, когато ситуацията там изисква неговото присъствие. На практика наблюдаваме точно обратното –
Борисов демонстративно не се появява там,
дори когато случващото се в Народното събрание го засяга пряко.
През януари т.г. например не се яви на вота на недоверие, внесен от БСП срещу неговото правителство, а депутатите му го оправдаха, че отишъл на форум в чужбина. Втория път, когато опозицията се опита да го свали (през юни), отново отсъстваше – този път беше в Брюксел. Не дойде дори заради смените в състава на своя кабинет през септември, провокирани от ужасяващата пътна катастрофа край Своге. Министрите му чинно следват неговия безобразен пример – половината правителство тогава също не уважи парламента. А мнозинството винаги оправдава своя водач, без да се вълнува какво унижение представлява за него и за институцията подобно непочтително отношение.
При това положение защо трябва да се учудваме, че Народното събрание повсеместно бива оприличавано на „гумен печат”, чиято единствена функция е да санкционира решенията на премиера? И защо трябва да очакваме, че
гражданите ще изпитват каквото и да било уважение
към парламента и депутатите, след като една от най-важните държавни и политически фигури на България демонстрира точно обратното? И докога в крайна сметка ще говорим, че страната е парламентарна република, след като фактите показват една съвсем различна реалност?
В името на обективността не бива да пренебрегваме и значимия „принос” на опозицията за деградацията на законодателната власт. Колкото и да претендира, че „коригира” безобразията на управляващото мнозинство, БСП също жертва престижа на парламента в името на своите дребни политически игрички. И не става въпрос само за проваления кворум. А за решението на соцлидера Корнелия Нинова да изтегли депутатите си и да остави само 20 души, които да дават своеобразно бойно дежурство. Защо ли? За да разпръсне останалите из страната със задачата да рекламират пред гражданите новата партийна програма „Визия за България”.
Това си е живо нахалство
- по време на законодателната сесия да отзовеш парламентаристите, за да вършат партийна работа, която обикновено се оставя за предизборната кампания. И да прикриваш тази акция зад уж принципната позиция, че настоящото Народно събрание било изчерпано. А това, че подобно отношение разкапва духа на парламентаризма, влиза ли в сметките на соцлидера Нинова? Или законодателната институция не струва нищо, когато е в чужди ръце, но се превръща в светиня, докопат ли я „нашите”?
Въобще за какво отваря врати Народното събрание? За управляващата коалиция парламентът вече очевидно е нещо като разширение на премиерския кабинет. А за опозицията, изглежда, не представлява интерес, след като не го доминира, освен ако не може да го употреби в някой политически скандал. При това положение по-добре да затваря врати. На никого няма да липсва.
