18 години по-късно България отново е европейски отборен шампион при мъжете във вдигането на тежести. Това e рекапитулацията от първенството на континента, което завърши в Москва в неделя и което напомни за прашасалите предишни години, в които нашите бяха все в битката за медали и второто място се считаше едва ли не за неуспех.  

Сега въпросът е какво стана в руската столица - благоприятно стечение на обстоятелствата или стабилно оттласкване от дъното, до което българските щанги бяха достигнали. Засега изглежда, че е второто и това дава

оптимистичен поглед към нещата. 

Като начало - в Москва за първи път от 15 години България участва на европейско първенство с пълен мъжки отбор. За последно това се случи в София през 2005 г., когато като домакин нямаше как да не представим пълния брой щангисти (на континентални шампионати в чужбина за последно пратихме цял отбор 5 години по-рано - в Тренчин 2001).

От София`05 цялата квота за мъжки отбор не бе запълвана от България, макар категориите да бяха 8, а не 10, както е вече трета година. Тогава на шампионата в столицата, мъжете спечелиха две титли (на Севдалин Минчев в кат. 62 кг и на Демир Демирев в кат. 69 кг) и три бронзови медала.

Само две години по-рано - през 2003 г. в Лутраки (Гър), България бе представена от 7 щангисти при максимална квота от 8. И въпреки това воденият тогава от треньора Пламен Аспарухов отбор се завърна с отборната купа и 7 от възможните 7 медала в двубоя, от които 4 титли (на Гълъбин Боевски в кат. 69 кг, Георги Марков в кат. 77 кг, Златан Ванев в кат. 85 кг и Милен Добрев в кат. 94 кг).

В Киев`04 отново бяха спечелени 4 титли (Севдалин Минчев в кат. 62 кг, Милен Добрев в кат. 94 кг, Алан Цагаев в кат. 105 кг и Величко Чолаков при най-тежките), и то при условие, че вече трима от титулярите бяха наказани за допинг (Боевски, Ванев и Г.Марков).

След София`05

на хоризонта изплуваха проблемите

На Евро`06 в Полша шампион стана само Демир Демирев и последваха цели шест континентални първенства без златен медал, а в някои (2009 и 2011 г.) и без никакъв.

Точно след шампионата в Казан (Рус) през 2011-а на власт дойде новото ръководство на щангите с президент Неделчо Колев, а старши треньор на националните отбори стана олимпийският шампион от Барселона`92 Иван Иванов. Но резултатите така и не идваха.

Първата европейска титла бе спечелена чак две години по-късно, и то при жените - от Милка Манева, защото победителката в кат. 63 кг Марина Шайнова (Рус) бе дисквалифицирана за допинг. Едва в Тел Авив`14 шампиони станаха Ивайло Филев (62 кг) и Иван Марков (85 кг), а Стоян Енев (62 кг) и Васил Господинов (94 кг) добавиха и два бронзови медала.

Но и това не беше така чаканото оттласкване от дъното, защото на следващитe 4 европейски първенства пак останахме на сухо, взимайки общо едва 3 сребърни и едно бронзово отличие. В Батуми`19 дойде първата титла след 5-годишна суша. Спечели я Божидар Андреев (73 кг), появи се и русенецът Ангел Русев (55 кг) със световни рекорди при кадетите и второ място.

Като че ли COVID паузата от една година бе използвана максимално пълноценно от националния отбор.

Съставът бе почти напълно подмладен, 

проведени бяха и много централизирани лагери. Иван Иванов вкара в тима 16-годишния Карлос Насар (81 кг), 19-годишните Христо Христов (109 кг) и Васил Маринов (102 кг), 21-годишните Валентин Генчев (67 кг) и Давид Фишер - австриец, който вече няколко години тренира у нас и вече има български паспорт.

Заради това в Москва дебютантите на голямо първенство при мъжете бяха 50% от отбора. А останалите в него също са млади. Ангел Русев е на 19, Стилян Гроздев - на 21, Петър Ангелов - на 23, а Божидар Андреев - на 24. "Най-стар" е Юндер Бейтула - на 29. 

И тези млади момчета взеха отборната титла на Евро 2021, като спечелиха 2 златни, 2 сребърни и 1 бронзов медал в двубоя и общо 15 отличия (5-7-3), отчитайки и отделните упражнения. След тях в класирането при мъжете останаха двете най-големи актуални сили в европейското вдигане на тежести - Армения и Грузия, да не говорим за Русия, Беларус, Турция и Украйна.

Към това трябва да добавим и че въпреки жестоката предолимпийска система, трима от нашите щангисти преодоляха успешно 18-месечния квалификационен период и имат право да участват на игрите в Токио през лятото - Божидар Андреев, Стилян Гроздев и Христо Христов. За съжаление, заради предишни грехове (разбирай общо 19 допинг случая от игрите в Пекин`08 насам) България има право да изпрати само двама щангисти в японската столица. Но и това може да се окаже от полза, защото така в тима ни ще има конкуренция до последния възможен момент (мандалото за Токио хлопва в края на май), като треньорът Иван Иванов ще има лукса да избира двамата в най-добра форма от тримата борещи се за участие. 

Но като става дума за конкуренция... Добре е

да не гледаме само с розовите очила

на постигнатото от българските щангисти. Защото на родна земя конкуренция на практика няма. Извън тези, които се готвят в националния отбор, добри състезатели почти липсват - няма кой да дава отпор на избраниците на Иван Иванов.

За справка - на I кръг от държавното лично-отборно първенство в Асеновград (началото на март) участваха цифром и словом 26 щангисти при мъжете, като в някои категории (61, 102, 109 кг) имаше по един (!) състезател, а в кат. 96 кг нямаше ните един. Юношите бяха 50, което не показва и кой знае какъв потенциал. 

Това показва, че има резерви, има какво да се подобри и коригира. Което пък означава да се обърне още по-голямо внимание на работата в 34-те лицензирани клуба по вдигане на тежести - към подбор, селекция, работа, финансиране...

Е, надали някой си представя, че на държавните първенства ще има разделяне на участниците в категориите на две, че и на три групи, както беше при т.нар. развит социализъм. Но все пак по около 7-10 щангисти в категория би довело до по-голяма вътрешна конкуренция и повишаване още повече на нивото на националите.

Надеждата е, че работата по капитализиране на големия успех в Москва ще започне веднага след олимпийските игри в Токио. Тогава ще стартира и новият олимпийски цикъл - за Париж`24, който ще е само три години. И е добре европейският импулс от успеха на Евро 2021 да бъде капитализиран, за да не се окаже, че българските щанги не са се оттласнали завинаги от дъното, а само са подскочили.