С годините свикнахме да мислим за борбата като за спорта, който неизбежно носи отличия и престиж за страната ни на големи първенства. Лепнато ѝ е клишето "най-българският спорт", защото борците са спечелили най-много олимпийски медали за България - общо 69 (16 златни, 32 сребърни и 21 бронзови), което е 1/3 от всички 221 отличия на български спортисти от летни игри.
Само дето тези славни времена са вече безвъзвратно в миналото. Българската борба първоначално бавно, а в последните години все по-бързо се сгромолясва. Борците ни отдавна не са онзи фактор, с който се съобразяваха всички на тепиха. Напротив - те се превърнаха в част от масовката.
Но това явно не е пречка
федерацията ни по борба да е най-щедро субсидираната
с държавни средства и година след година да получава по 3 млн. лв. за дейност. А срещу това на практика да не дава почти нищо.
Както стана на завършилия в неделя олимпийски квалификационен турнир за Европа, който се проведе в Будапеща. Там двата ни мъжки отбора спечелиха всичко на всичко 2 квоти за Токио от 12 възможни. Това, отвсякъде погледнато, си е провал, независимо какви оправдания за съдийски произвол или световна конспирация ще прозвучат.
Квотите бяха спечелени от Георги Вангелов в кат. 57 кг на свободната борба и от Кирил Милов в кат. 97 на класическата. Само те достигнаха до финал в категориите си, което бе и условието за квота (тя се дава само на финалистите). Всички останали отпаднаха по-рано.
А въпросните останали, особено в тима ни по свободна борба, бяха странна картинка. Защото федерацията привлече и натурализира общо трима чеченски борци за 6-членния олимпийски проектоотбор. Али Умарпашаев (кат. 74 кг), Ахмед Магамаев (86) и Ахмед Батаев (96) трябваше да заместят слабите звена в състава, но не го направиха.
Което повдига въпроса дали причината за слабите резултати в свободния стил е единствено в борците, или се дължи и на работата на треньорите и федерацията. Защото на последното световно първенство - през 2019 г. в Казахстан, имаше само един чеченец в тима (Умарпашаев), който остана девети и без квота. Също както и българите в отбора, които също се класираха далеч от Топ 6, който гарантираше олимпийска квота.
Накратко:
И с българи, и с чеченци, свободната ни борба лети неудържимо към дъното.
В тази разновидност България няма медал на световно първенство или олимпийски игри от бронза на Владимир Дубов в кат. 61 кг на шампионата на планетата в Лас Вегас през 2015 г.
Не е по-розово положението и в класическия стил. Там тимът с треньор последния ни олимпийски шампион по борба (от Сидни 2000) - Армен Назарян, също е само с една квота за Токио.
В Будапеща от шестимата ни представители до директна схватка за квота (т.е. полуфинал) стигнаха само световният вицешампион от 2018 г. Кирил Милов и още един натурализиран - арменецът Айк Мнацаканян (кат. 77), който на последните две световни първенства взе бронзовите медали в неолимпийската кат. 72 кг, в която резонно има и по-малко борци, и по-слаба конкуренция. Впрочем последната титла за България в класическата борба бе в далечната вече 2013 г., когато Иво Ангелов стана шампион при 60-килограмовите в Будапеща.
Е, сега пак в Будапеща, вече ветеранът Ангелов (36 г.) не можа да премине по-напред от 1/4-финал. Не можаха и останалите...
Единствено женският ни отбор с треньор Петър Касабов поддържа традицията на силната българска борба. Световната вицешампионка от 2019 г. Тайбе Юсеин взе квота в кат. 62 кг още със сребърния медал на първенството в Казахстан. А в Будапеща място на тепиха в Токио си спечелиха още Миглена Селишка (кат. 50 кг) и Евелина Николова (57 кг).
Така женският ни тим си осигури поне толкова олимпийки, колкото имаше и в Рио `16, където спечели и единствения медал за България в този спорт - бронза на Елица Янкова в кат. 48 кг. Точно женската борба, в лицето преди това на Станка Златева, неизменно взима отличие вече на три поредни олимпиади.
Равносметката към момента обаче показва огромното отстъпление на борците ни. В Рио `16 имахме 11 представители в 18-те категории (по 6 във всяка разновидност) - петима свободняци и по трима в класическия стил и жените. Сега имаме сигурни общо едва 5 квоти.
Последният влак за Токио ще тръгне от София,
защото именно в столицата ни от 6 до 9 май ще е заключителният квалификационен турнир. И на него пак само финалистите в категориите ще получат място на олимпиадата. Само дето противниците вече няма да са единствено европейци, а от целия свят, което означава много по-сериозна конкуренция. На този фон, ако българите успеят като домакини да измъкнат още 2-3 квоти, ще е направо успех.
Макар че какъв успех може да бъде класиране на 6-7 олимпийци за страна, смятаща себе си за една от световните сили в борбата? В крайна сметка вече 7-8 години мъжките ни отбори непрекъснато пропадат надолу. По време на поредното слабо за тях световно първенство през 2018-а спортният министър Красен Кралев призова: "Крайно време е мъжете и техните треньори да спрат да се крият зад гърбовете на българските момичета. Не е достойно!"
А може би няма да стане само с призиви. Може би вече е време да се преразгледат приоритетите и големите държавни субсидии да отиват не по навик при "най-успешния български спорт", а да речем за федерации, които развиват по-активно масовия и ученически спорт, от което би имало по-голяма полза за нацията ни. В крайна сметка, ако цената на 5 олимпийски квоти е 15 млн. лв (за петте години между игрите в Рио и тези в Токио), има ли смисъл от тези квоти?
