- А! - стресна се жената. - Какво стана?
- Не знам - вдигна рамене мъжът, - май заседнахме. Чакайте да видя дали…
- Какво правите!? - изкрещя жената. - Не пипайте копчетата в асансьора!
- Е, нали трябва да направим нещо? - учуди се мъжът.
- Просто не пипайте копчетата, става ли?
- А поне копчето с алармата мога ли да натисна?
- Не! - отсече жената. - Нека просто изчакаме малко.
Мъжът въздъхна, после кимна:
- Окей, само се успокойте. Телефонът ви има ли обхват?
- Не.
- Моят също.
Двамата постояха мълчаливи известно време, после жената си зашепна:
- Дишай дълбоко, мисли за приятни неща, дишай, дишай... Бойко ще ни спаси!
- Мм? - вдигна вежди мъжът. - Кой ще ни спаси?
- Говоря на себе си, оставете ме - преглътна жената и продължи да си шепне. - Бойко ще дойде, ще ни спаси, той винаги идва и оправя нещата, сега и първия ден от болничните ще оправи, всичко ще е наред…
Мъжът започна да се чувства доста глупаво, затова отново предложи:
- Да натисна копчето за алармата, а?
- Нищо не натискайте! Тия асансьори падат и от по-малко! - проплака жената, след което отново си зашепна. - Бойко ще дойде, той винаги оправя всичко, ходи и спасява, и нас ще ни спаси!
На мъжа започна да му писва.
- Госпожо, Бойко със сигурност ще дойде да ни спаси, обаче ако не натисна алармата, изобщо няма да разбере къде сме, това ясно ли ви е?
Жената отвори уста да каже нещо, но се спря. Ясно й беше, че мъжът има право, затова, колкото и да не й се искаше, долепи гръб в стената на асансьора, сключи ръце за молитва и кимна:
- Добре, бъдете варварин! Натиснете копчето, но, моля ви, много внимателно!
За момент мъжът се замисли дали да не стовари юмрука си върху алармата, ей така, за майтап, но в крайна сметка се овладя, бавно показа на жената показалеца си, после внимателно натисна копчето. Не стана нищо.
- Виж ти - сви устни мъжът, - не работи!
- Как така не работи? - развика се жената. - Току-що рискувахме живота си за тоя дето духа, така ли?
После нервите й тотално не издържаха и тя започна да крещи с всички сили, думкайки по стените на асансьора - Бойкооо, Бойкооо…
Мъжът се шокира.
- Моля ви, успокойте се, госпожо, моля ви - на няколко пъти опита да я хване за раменете, но тя все успяваше да се отскубне и не спираше да крещи.
- Бойкооо, спаси ни, Бойкооо, ти баща, ти майка, цяла България оправяш, където има несправедливости, там си, не ни оставяй, вземи ни с джипа си и ни откарай на сигурно, Бойкооо…
Мъжът не знаеше какво да направи, затова просто седеше с отворена уста и чакаше жената да престане да вика и думка. След малко тя действително се умори, свлече се на земята и започна да ридае.
- Вижте - приклекна до нея той, - знам, че ви е тежко, но все някой ще разбере, че сме тук и ще ни помогне. И да не е точно Бойко, а друг пожарникар, пак добре. Но ви моля да се вземете в ръце. Сряда е, хората са си тук, не са по вилите…
Жената хълцаше и плачеше, но все пак го поправи:
- Не е сряда, а четвъртък.
Мъжът сви вежди.
- Как четвъртък?
- Цял ден е четвъртък, объркали сте се.
- Ама… - внезапно мъжът стреснато се изправи - в четвъртък е мачът на Ливърпул… Значи… ако днес е…Чакайте малко… Аз незабавно трябва да изляза оттук… Ма как може, ще се побъркам… Дишай спокойно, дишай… Не, вие просто не разбирате… аз незабавно трябва да се махна от тоя асансьор…
Жената също се изправи.
- Господине, моля ви, успокойте се…
- Може да има дузпи, може… аз просто трябва… трябва… някой трябва да ни спаси, някой… - след което мъжът пое дълбоко въздух и с пълно гърло закрещя – Бойкооо, Бойкооо…
