Не повярвах на очите си още като видях. Беше позвънил на вратата на къщата ми, беше влязъл и беше поискал чаша вода.

- Господин министър – рекох му, – вие ли сте!

Той уморено кимна:

- Аз съм! Премиерът е наредил веднага да отговаряме на всеки, който има забележки към правителството, към властта или лично към него. Задължени сме да се намесваме лично и персонално, защото вече не може да разчитаме на нисшия персонал.

- Много е нисш, така ли? – попитах.

- Да – вика министърът, – а ти си виновен, защото много говориш!

- Сериозно ли? – питам го. – Едното говорене ни остана и за това ли вече ни държите сметка?

Министърът вика:

- За всичко държим сметка! Това ни е работата!

- Глупости на търкалета! – казвам му. – Работата ви, доколкото съм чел в книгите, е да управлявате държавата и да се грижите за народа.

- Че има ли такива книги някъде? – пита министърът.

- Защо – викам му, – вие по други книги ли управлявате държавата?

- Ние – казва министърът – не управляваме, а изпълняваме нарежданията на премиера. Друго няма.

- Тези нареждания не са ли управление, не е ли това машината на властта? – питам го.

- Нямам представа! – вдига рамене министърът. – Ние просто изпълняваме хрумванията на министър-председателя. А те са много променливи. Или пък се повтарят до втръсване. За план или програма на управлението – аз не знам да има такова нещо, не съм чул и дума.

- Е, добре, как работите изобщо? – питам го.

- Основните неща се повтарят, те са известни. През януари си говорим за голямото снегопочистване на държавата. Как няма да оставим човек под снега, нито пък снежинка във въздуха. През февруари - пускаме в експлоатация газов хъб. Март – влизаме в еврозоната. Май – нов автомобилен завод. Когато се наложи – през септември пак отваряме друг автомобилен завод у нас. Октомври – завод за нови локомотиви и вагони, че сега ще започнем да развиваме и релсовия път. През декември – пак пускаме същия газов хъб. И така – безкрай.

И продължава.

- Всичко това е обилно гарнирано с полицай във всяко село, денонощна битка с корупцията, електронно правителство, по-високи пенсии и заплати.

- Гледай – викам му, – на всички вече им додея от празни приказки и стари лафове, даже и на вас.

- Ето за това – вика министърът, – аз съм тука. Ти непрекъснато се изказваш от името на народа и все срещу премиера. Да знаеш, че ние всичко знаем! Време е да спреш!

- Ама ти – викам му – си дошъл да ми затвориш устата, а не да ми даваш отговори! Такава ли е волята премиерска?

- Волята премиерска – казва министърът, – е да не се чуват оплаквания, хленч и забележки към него!

- Нищо лошо не съм казал! – защитавам се аз. – Даже и ти самият се жалиш от всичките глупости на властта.

Той не ме чува.

- Говориш – вика, – че премиерът има един идеал, който иска да постигне. Филията с мас! Тази филия го преследва още от детството му. Иска да докара всички дотам да дъвчат, за да видят какво му е било на него! И за народа да няма друго на трапезата му освен филия с мас и захар!

- Не само това  – продължава министърът, – ти минаваш всякакви граници и говориш, че за народа няма да има дори мас на филията, щото маста ще е кът. Държавата вече е изтребила едрия и дребния добитък, няма кози, свине, кокошки и патки, нищо не е останало. За народа ще има само една суха филийка! Казал си бил, че премиерът обича джипа си повече от народа!

- Стига, бе! – викам му аз. – Народът, признавам го, обича премиера си, вярва му и му е приятел, а премиерът май-май го послъгва.

Министърът вдигна уморено рамене.

- Разбира се, че премиерът ще лъже приятелите си, те другите никога няма да му повярват. И така е честно.

Признавам – за това не бях помислил.