След като Корнелия Нинова обяви, че заедно с колегите си другари излиза от Народното събрание, за да тръгне като един Левски сред народа, аз светкавично се прибрах вкъщи и се заключих в апартамента си – залостих вратата, затворих здраво прозорците и спуснах щорите, като се надявах нито един другар да не ме е забелязал. За съжаление вече беше късно. Няколко минути след като се бях барикадирал в дома си някой тихичко почука на входната ми врата, а провлаченото „Другарю, отвори ни“, едва не ме изкара от равновесие. Хванах се за сърцето и тъй като не разполагах с оръжие наблизо, грабнах една мухобойка, размахах я като шпага пред себе си и се приближих до вратата.
- Моля ви – проплаках, - оставете ме.
Тихичкият смях отвън изпрати студени тръпки по цялото ми тяло.
- Ще увеличим работните места – внезапно изръмжа гласът, а аз, както всеки път, когато чуя примитивен популизъм, изпищях като момиче.
- Не искам да слушам, моля ви!
В този момент онзи отвън силно започна да думка по вратата с юмруци.
- Ще оправим пътищата! – закрещя. – Ще вдигнем пенсиите! Ще понижим смъртността в страната!
- Стига, спрете... – запуших си ушите и заотстъпвах от вратата аз. – Не искам да ви слушам глупостите, оставете ме...
Влязох в хола и заключих преходната врата. Все още чувах ръмженето на другаря отвън, но така, с две врати помежду ни, се чувствах малко по-спокоен.
В този момент някой задраска по прозореца.
Знаех, че не трябва да се приближавам, че не трябва да докосвам щорите, но подобно на всеки герой от нискобюджетен филм на ужасите, естествено, направих точно това – с притаен дъх се приближих и вдигнах щорите. Отвън до четвъртия етаж се бе покатерил друг другар. Той драскаше с нокти по прозореца ми, а с дъха си запотяваше стъклото. Когато запотеното петно от дъха му стана достатъчно голямо, другарят изписа в него с пръст „Долу ГЕРБ“ и „ИЗ-БО-РИ, ИЗ-БО-...“, след което падна. Погледнах надолу, за да съм сигурен, че няма да започне да се катери отново и тогава я видях. Корнелия! С цяла армия от другари около себе си. Изпращаше ги един през друг в различни посоки из целия квартал, сочеше врати, прозорци и балкони. Внезапно вдигна очи към мен и ме видя. Зловеща усмивка се разля по лицето й. Бавно вдигна лявата си ръка към прозореца, посочи апартамента ми и изръмжа. В следващия момент цяла глутница се затича към мен – другари от младежкото БСП се катереха направо по дървото в двора и оттам опитваха да скочат на балкона ми, ветерани партийци нахлуваха през входа на кооперацията и ръмжейки, чакаха асансьора за моя етаж, усмивката на Нинова ставаше все по-зловеща и по-широка… Започнах да крещя, но дори писъците ми не успяваха да заглушат гъргорещия хор на другарите: „Ще сложим край на битовата престъпност“, „Ще осигурим във всяко село полицай“, „Ще понижим цената на парното и тока“...
Другарите прииждаха отвсъкаде, блъскаха с юмруци и глави по входната врата все по-силно, напъваха да счупят прозорците, за да се изсипят в хола ми, вече имаше поне петима на балкона... Усетих как всеки момент щяха да проникнат в апартамента и всичко щеше да приключи. Затова, докато входната врата пращеше под натиска им, а прозорците едва ги удържаха, аз застанах по средата на хола, прекръстих се, стиснах мухобойката и изревах:
- Само Левски!
Веднага след това другарите нахлуха в апартамента ми от всички страни и свирепо започнаха да ме хапят с наглия си популизъм. Не след дълго се отдръпнаха от мен, а аз се изправих, озъбих се и изревах:
- Само Нинова!
