ПОД ВЪНКАШНОСТ ЧУЖДА
Вежди Рашидов предприе хитър ход по примера на мъдрия и справедлив халиф от Багдад Харун ал-Рашид, който имал обичая да се преоблича като прост багдадчанин и да се смесва с тълпата, за да чуе какво действително мислят за него и за управлението му хората.
След като напусна политиката Рашидов се отдал изцяло на своя свят в ателието и не го интересувало нищо друго освен изкуството, споделят негови близки и най-вече той самият.
Вярно е, че понякога дава интервюта против джендъризма и лекото поведение на жените с #MeToo, но то е изключително рядко и задължително в комплект с 2-3 въпроса за успехите, творческите планове и световното признание на великия скулптор.
Рашидов обаче се усъмнил дали действително журналистите го уважават толкова много или го оставят да се самохвали от учтивост и лицемерие.
Скулпторът се дегизирал като лека жена и така отишъл да дава интервюта по националните телевизии.
В тези интервюта скулпторът говори за грозната страна на платената любов, която е същата мръсотия като политиката - затова и му било лесно да влезе в образа.
В интервютата, които дава дегизиран, Ал-Рашидов първо говори по темата на предаването. После уж случайно насочва разговора към изкуството като цяло. И по-конкретно - скулптурата и приноса на Вежди Рашидов към световната културна съкровищница.
Ето как протича един такъв диалог.
Ал-Рашидов (дегизиран като лека жена): Проституцията и политиката са кал и екскременти. Пари се изкарват, но на каква цена? Завиждат ми за стандарта на живот, а не знаят колко е тежко лекото поведение. Всички ме гледат усмихната и закачлива, а не знаят какво ми е отвътре! Понякога съм толкова тъжна, все едно не съм близвала от сутринта. Проституцията е мръсна, но изкуството пречиства. Аз например много харесвам Вежди Рашидов, вие какво мислите за неговите скулптури и ролята му в световните културни процеси?
Журналист (събужда се с едното око): Кой, кой? Рашидов ли? Че де да го знам, не му знам скулптурите, ама сигурно са хубави, той така сладко ги хвали, шербет му тече от устата.
Ал-Рашидов: Значи разбирате каква голяма роля има този човек в изкуството!
Журналист (събужда се с другото око): Ами сигурно. Да, предполагам.
Ал-Рашидов (мляска, възбужда се): А докосва ли ви неговото изкуство? Буди ли нежен копнеж и скъпи спомени? Хваща ли ви за гърлото?
Журналист (събужда се напълно): Абе какво ме успиваш, да не си решила да ми крадеш колелото!
След няколко такива разговора Ал-Рашидов си направил извода, че журналистите го уважават искрено и нелицемерно.
***
Приложение:
Личен контакт
Автор: Радой Ралин, 1965
Харун ал Рашид
бил голям чешит
и народа си много обичал.
Затова на своя глава
като просяк той се преобличал
и кръстосвал нощя из Багдад,
За да знае какво се говори,
за да знае какво да стори,
за да бъде в Багдад благодат.
Предрешен така,
той подлагал ръка.
Хората милостиви,
а защо не и досетливи,
хвърляли монета голяма,
после беж да ги няма...
И прибирал се мъдрият халиф
много щастлив:
щом народът
милостинята щедро раздава,
значи,
добре се той препитава.
Но тази идея похвална
на всички просяци не се понравила.
Конкуренция нелоялна
царската особа им правила.
И по късна доба
стар просяк спира царската особа:
"Колега, в момента
що за мента?
Прощавай, че в държавните работи влизам,
но това е чист либерализъм...
Първият човек така да се излага.
Ами в тъмното една тояга?
Ще осиротее народа...
Такива жестове сега не са на мода.
Що за мисия мизерна
да кръстосваш предрешен Багдад?
Стой си в своя палат.
Има техника модерна..."
Харун ал Рашид
взел в предвид
това народно предложение
и му дал широко приложение:
под всеки балкон - микрофон,
на всеки клон - микрофон,
във всеки вагон - микрофон,
във всеки файтон - микрофон,
на всеки кон - микрофон,
във всеки салон - микрофон,
във всеки телефон - микрофон,
във всеки биберон - микрофон...
И халифската държава процъфтява
във възход непрекъснат,
защото личният контакт
с народа е непрекъснат.
Да, факт,
под небосклона
осем милиона
микрофона...
