Полковник Бъкларов го преместиха от столицата за началник-гарнизона на един провинциален град. Според заповедта той трябваше да предаде службата на заместника си в събота и в понеделник да тръгне незабавно за новото си местоназначение.

Тъй се знаеше от близките му, с които се беше сбогувал вече. Случи се обаче нещо непредвидено. Предаването се усложни, забави се и тръгването в понеделник стана невъзможно. Със съгласието на началството то се отложи за в сряда.

В понеделник по обед, като излизаше от работа, полковник Бъкларов срещна група приятели, с които се беше сбогувал. Изненадани приятно от срещата и от туй, че ще остане още ден-два, поканиха го на почерпка в близкия аперитив. Един поръча, друг почерпи, наляха от трети още по едно, занизаха се спомени, благопожелания, повториха и потретиха поръчките, докато часът неусетно стана три.

Платиха, сбогуваха се наново и полковникът, като си купи следпразничния вестник "Прибързана поща", закрачи бързо към къщи.

Щом влезе, и жена му го посрещна сърдито още от вратата:

- Хубаво, много хубаво правиш! Да чакаме толкова време гладни, а ти да скиташ кой знае къде.

Като стар боевак полковникът не обърна никакво внимание на тази незначителна престрелка. Извади вестника из джеба, седна на широкия и удобен стол и като рече:

- Яжте, аз не съм гладен! - почна да чете.

- Тъй, тъй... - занарежда жена му - ти нямаш дом, нямаш близки, няма кой да ти сготви и да те посрещне, та по гостилници си тръгнал. Прилича ти, много ти прилича. Ти тук при нас го правиш, а като заминеш в други ден в провинцията, кой знае колко ще скиташ и кога ще се прибираш.

Полковник Бъкларов си четеше спокойно. Само левият му мустак потреперваше от време на време, сякаш искаше да пропъди някоя досадна муха.

Прегледа първата страница, хвърли поглед на втората и като се зачете по-дълго в началото на третата, почна сърдечно и гърлено да се смее.

Жена му продължаваше да засилва огъня и към пушечния прибави и лекокартечен:

- Смей се, кискай се колкото щеш, ама това, дето си го намислил и дето го нареждаш, няма да стане! Няма да го бъде! Да съм стояла аз с децата тук до края на учебната година, че щяло да им се сбърка учението, а той, господинът, да иде сам, та да скита и гуляе по цели нощи. Да имаш да вземаш! Още сега почвам да събирам багажа и тръгвам с тебе! Всички ще дойдем, тъй да знаеш!

Полковникът все още се кискаше, забил нос във вестника. Най-после дигна глава и рече ухилен:

- Ще дойдеш, ама си закъсняла. Закъсняла си и ти, и децата, че май и аз... Хи-хи-хи... На, виж, чети да се увериш.

Жена му грабна бързо вестника и ококори очи още от първите редове.

На първата колона от третата страница редакторът на вестник "Прибързана поща", който беше научил датата на заминаването и не знаеше, че е отменена, беше съчинил следното съобщение:

"Едно мило посрещане

(по телефона от нашия специален кореспондент)

Днес с бързия влак от София пристигна новият началник на Х-ия гарнизон г-н полковник Бъкларов. На гарата бяха излезли да го посрещнат войсковите части с военната музика, официални лица, учащите се и маса граждани. Държаха приветствени речи: досегашният началник-гарнизона, кметът на града, околийският управител, председателят на федерацията на запасното войнство, на опълченското дружество, на дружество "Юнак", скаутите, есперантистите, въздържателите и пр.

С няколко топли и възторжени думи полковник Бъкларов благодари за оказаната му чест, след което всички отидоха във военния клуб, където бе приготвена галавечеря..."

- Виждаш ли, виждаш ли как ме тачат и уважават хората, какви тържества и банкети ми устройват и как с музика и песни ме посрещат три дена преди да съм пристигнал, а ти за туй, че съм се забавил с приятели час-два, ме ядеш като горчива краставица. Прочете ли? Даже и въздържателите ме приветствуват. Как ти се струва, а? - И като стана, потупа я по рамо и рече нежно: - Ами че случва се бе, жена, случва се понякога. Ще позакъснея някой път, ще се позабавя малко - човек съм най-после, не съм вестникарско антрефиле!