Наричаха ги Тримата мускетари – седнеха ли в кръчмичката под блока, можеха да водят словесна фехтовка с часове... Политика, футбол, всичко минаваше под острите им шпаги!

- Казах ви, че ще има балотаж, нали? – вдигна чашата си този, когото наричаха Портос, любимото му занимание беше да вдига наздравици и да я оправя тая държавата, но трапезно.

- То пък един балотаж, хвани едната, удари другата! – компетентно отбеляза Арамис и на екс обърна съдържанието на чашата си; той също имаше ясни планове за управата на страната, но повече му харесваше да удря с юмрук по масата и да кълне на свиня всички тия гадове, дето ни управляват.

- Значи – поде и Атос, - за един месец да ми я дадат столицата, на кукличка ще я направя, ами направо... направо... – Атос беше от хората, които много обичат сравненията, но все не успяват да ги направят.

Излишно е да споменаваме, че нито един от Тримата мускетари не беше ходил да гласува, просто и тримата си имаха по-важни неща за правене, отколкото да ходят да им гласуват, та да си плетат ония мърши кошницата с техния вот после.

- Изобщо – стовари юмрук по масата Арамис, - то това държава ли е, питам ви? Едни гадове ни управляват, дето... – и в този момент мобилният му телефон звънна. – А, жената нещо...

- Да ѝ пратиш поздрави – вдигнаха наздравица в един глас другите двама.

- Здрасти, Албенче – викна в телефона Арамис, - поздрави имаш тука от... Да... Не, не... чакай, успокой се... Ало, Албенче, успокой се...

Портос и Атос се спогледаха като литературни герои.

- Нещо да не е станало? – учуди се Портос. – Да не се е разстроила покрай изборите?

- То па едни избори – заключи Атос, - хвани едната, удари другата!

- Албенче, дай сега спокойно – загрижено отпи от чашата си Арамис. – Да, това го знам... Всъщност не, мислех по-късно да се прибера... Ми, към сутринта планирах... Е, не се разстройвай, де... Знаеш, че с аверите не сме се виждали от доста време... Ами от оня ден малко ли е бе, Албенче? Балотаж идва, трябва да коментираме тука, да видим как да я оправим тая държава...

- За един месец да ми я дадат на мене, за един месец... – закани се Атос.

- Кой да ти дадат, бе? – не разбра Портос. – Албенчето ли?

Арамис им направи знак да мълчат и продължи да нарежда:

- Е, моля ти се сега...  И двамата знаем, че сама ще се справиш с тая работа! Само се успокой, ще се справиш отлично! Нито си Фандъкова, нито си Манолова, аз вярвам в тебе!

- Тия и двете, само като ги погледна, и ми приличат на... на такова – защрака с пръсти във въздуха Атос.

Портос отпи, пак си наля, пак отпи, след което мъдро заключи:

- Айшевисеигадове!

- Албенче, слушай сега – майсторски овладяваше ситуацията Арамис, - можеш ли да задържиш тая работа до сутринта... Е как да не можеш? Недей така… Албенче, нед... Алб… - и погледна изненадано телефона си. – Затвори ми.

- Не ѝ се връзвай – даде важен съвет Атос, - знаеш си я Албенчето.

- Какъв беше проблемът? – попита Портос, готов за решения. – Тостера? Или бушона?

- Не, бе – махна с ръка Арамис, - ражда.

- Е-е-е – извикаха в един глас другите двама, - все едно само едно дете ще имате!

- И аз това ѝ казвам – вдигна рамене Арамис, - ама не, трябвало да съм там!

- Нали сутринта ще го видиш?

- Абе, жени, ходи ги разбери! – задълбочено отбеляза Атос. – Като тия двете сега на балотажа...

- Хвани едната, удари другата...  – поклати глава Арамис. 

- Ох, за един месец да ми я дадат на мене – въздъхна замечтано Атос, - за един месец...

- Кой да ти дадат, бе? – пак не разбра Портос. – Албенчето ли?