Медия без
политическа реклама

Белгия или Германия?! Някои граници не признават държави

Историята в Европа е довела до някои причудливи деления

27 Ноем. 2022
Pixabay
Моншау - една от спирките по маршрута на Фенбан.

Коя е най-голямата безвизова зона в света? Шенген, разбира се. Шенгенското споразумение влиза в действие на 26 март 1995 г. и в момента в него има 26 държави - Австрия, Белгия, Чехия, Дания, Естония, Финландия, Франция, Германия, Гърция, Унгария, Исландия, Италия, Латвия, Лихтенщайн, Литва, Люксембург, Малта, Нидерландия, Норвегия, Полша, Португалия, Словакия, Словения, Испания, Швеция и Швейцария.

22 от тези държави изпълняват изцяло условията на Шенген, четири от тях имат отделни споразумения, тъй като не са членове на ЕС - Исландия, Норвегия, Швейцария и Лихтенщайн. Монако, Сан Марино и Ватикана са отворили границите си, но не са членове на Шенген. Азорските острови, о. Мадейра и Канарските острови са специални членове на ЕС и част от шенгенското пространство, въпреки че са извън европейския континент. Пет членки на ЕС не са в Шенген - Ирландия, която все още не иска да е вътре, и Румъния, България, Хърватия и Кипър, които много искат да влязат, но все още не са приети.

Външните граници на шенгенското пространство са дълги 50 000 км, като 80% са по вода и 20% по суша. В Шенген има стотици летища, пристанища, сухопътни гранични пунктове. Площта на пространството е 4,3 млн. кв. км, а населението - 419 392 429 души.

Дотук всичко изглежда добре познато и още по-добре подредено. Но дългата и сложна история на Стария континент ни е завещала граници, които не признават държави. Там всяка крачка може да ни отведе в чужбина. С тези случаи се занимава поредицата на Би Би Си "Места, които не принадлежат".

 

Германия/Белгия

 

Наричат тази велоалея най-сложната граница на света. На разстояние от 50 м тук човек два пъти може да влезе и излезе между Белгия и Германия.

Днешната велоалея следва пътя на железницата Фенбан, която от 1899 г. свързва германския град Аахен с Люксембург. Линията е построена от пруската държавна железопътна компания за превоз на въглища, желязо и стомана и през Първата световна война просперира покрай нуждата да се транспортират военни товари.

През 1919 г. Версайският мирен договор дава на Белгия оспорвана германска земя и в нея попада железопътната линия. Вътре влиза и коридор от 28 км, който откъсва няколко парчета германска територия от останалата част на страната. Една част е анексирана от Белгия и сетне върната на Германия през 1958 г., но пет други района остават анклави до днес. Един от тях днес е само 1,5 хектара и в него има само една ферма. В другите има малки градчета или части от населени места, като най-големият е 1800 хектара.

В края на XX век едновремешната важна железница спира да върви и известно време на нейно място се мъчи да привлича интерес туристическо влакче. Скоро и то се предава и районът щеше да потъне в забрава, ако през 2013 г. не му беше вдъхнал живот нов велосипеден маршрут от 125 км, простиращ се през Германия, Белгия и Люксембург. Криволичещата граница за велотуристите е голяма атракция, макар че местните хора въобще не й обръщат внимание и никак не се стряскат, че в някои случаи им се налага да идат в чужбина заради селската бирария. На едно място германските автобуси спират на белгийска улица да съберат пътници. На друго пощальонът всеки ден минава през Белгия, за да достигне германските си адресати.

Шенген прави всичко това много лесно, но през пандемията границата изведнъж си припомни, че разделя две държави - защото мерките в Белгия и Германия невинаги бяха еднакви. Така на човек в единия край на селото му трябваше ваксина, а в другия - съвсем не.

Иначе историята тук често е сменяла стопаните. Карл Велики управлява средновековната си империя от Аахен. По-късно Наполеон разпорежда да се построи път. Хитлер превзема региона и жп линията през 1940 г. 4 години по-късно американците минават оттук и достигат днешния анклав Рьотген, който става първото освободено германско село през Втората световна война. След войната районът се прочува като "границата на греха", защото местните въртят доходна контрабанда на кафе от Белгия към Германия, където цените са няколко пъти по-високи.

 

Франция/Испания

Едно е да имаш криволичеща граница - това все пак е граница, а съвсем друго - ту да си към една държава, ту към друга. Така е с едно островче между Франция и Испания, което шест месеца принадлежи на едната, а шест месеца на другата държава.

Островът на фазаните се намира по средата на река Бидасоа, в земите на баските. На 10 метра е испанският бряг на реката, а от другата страна на 20 м е френският. Това малко парче земя е толкова натоварено с история, че рядко е отворено за посещения. На Острова на фазаните няма фазани, оплаква се Виктор Юго, когато го посещава през 1843 г. Тук обаче са си давали среща не един и двама крале.

Фазаните, както се вижда от възклицанието на Юго, са грешка. Римляните дават на острова името Паусоа - от баски стъпка, преход. Французите първо го превеждат като Paysans - селяни, след това някак го трансформират във Faisans - фазани. Последното се оказва и най-упорито.

Скромната ивица земя се прочува през 1648 г., след като Франция и Испания обявяват примирие в края на 30-годишната война и избират острова като неутрална територия за демаркиране на новите граници. Тук са проведени 24 срещи на върха и през 1659 г. е договорен Пиренейският договор. През 1660 г. мирът е скрепен със сватбата на Луи XIV и дъщерята на Филип IV - Мария Тереза, а церемонията отново е на Острова на фазаните. Познавате Мария Тереза от шедьовъра на Диего Веласкес -"Менините" (Las Meninas), а самият художник е натоварен с организацията на тържествата.

Така от дума на дума Островът на фазаните се издига до толкова значима метафора на мира, че двете страни решават да го притежават съвместно. На Испания той принадлежи от 1 февруари до 31 юли всяка година, а на Франция - през останалото време.

Тази принадлежност на повече от една суверенна държава се нарича кондоминиум и Островът на Фазаните е най-малкият от осемте кондоминиума, съществуващи днес в света. Най-големият? Антарктида - един цял континент, управляван от 29-те държави, подписали Антарктическия договор.

Иначе островът не изисква кой знае колко администриране. Някой трябва да се грижи за пристана, където акостират лодките. Да проверява качеството на водата, да разпределя риболовните квоти, да се грижи за растителността. Посетители се допускат само в редки случаи - в дните на прехвърляне на властта, когато има тържества, церемонии, делегации, дипломати и пр., и на организирани исторически турове. През останалото време през острова напоследък често минават мигранти на път от Испания за Франция. И въпреки че реката не е голяма, случва се да се стигне и до трагедии.

 

Австрия/Швейцария

В алгойските Алпи има връх, за който Би Би Си твърди, че е може би най-абсурдният в цяла Европа. Нарича се Соргшрофен и е висок 1636 м. На върха му, както често е обичаят, има кръст. Под снагата му е сгушено едно австрийско село, заобиколено от всички страни от Германия. Селото се казва Юнгхолц, има население 302-ма души и е толкова австрийско, колкото Виена или Залцбург. И въпреки това неговата единствена връзка с Австрия е кръстът на върха - ивица земя, която няма и метър на широчина.

Иначе казано - за да идат до родината си, хората от Юнгхолц трябва да минат през Бавария. Затова и няма нищо чудно, че ако разпитате за това селце из Кицбюел или Инсбрук, малцина ще могат да ви помогнат, докато всички в Мюнхен и Щутгарт го знаят, ако и да нямат понятие от сложното му географско положение, поради което го смятат за германско.

Казват, че местните говорят с германски акцент и мислят по германски. Персоналът на скромните ски съоръжения е главно от Германия. Тиролците твърдят, че това не е Тирол. Въобще - историята на Юнгхолц е дълга и пълна с превратности. На 24 юни 1342 г. германският фермер Херман Хезелин продава земята на австрийския бирник Хайнц Лохпилер. Така през следващите 5 века малкият ексклав е владян от Австрия, въпреки че границите в Средновековна Европа се менят.

На 3 май 1868 г. между Австрия и Бавария е подписан договор, по силата на който този изостанал селски район попада в Германската икономическа зона. Благодарение на това Юнгхолц търгува свободно с Германия почти 90 г. преди основаването на Европейската икономическа общност и век преди създаването на ЕС.

Това уникално положение обаче си има и недостатъци - например повечето местни хора са родени всъщност в Германия, тъй като най-близката австрийска болница е твърде далеч. Всеки обаче получава австрийска лична карта. Храната и алкохолът идват от Германия, но телефонът и интернетът - от Австрия. Селцето има два пощенски кода, а до 90-те години на миналия век - и два телефонни кода. На лекар и зъболекар също се ходи в Германия, защото в Юнгхолц няма. Там няма и средно училище, но по силата на двустранно споразумение децата посещават германско училище, което се намира на 40 минути път в Бавария.

През пандемията жителите на Юнгхолц съвсем закъсват - за тестване трябва да ходят до Германия, но баварската полиция слага граничен пост на входа на селото и на практика то остава откъснато от света. На втория от четири национални локдауна в Австрия кметът на Юнгхолц Карина Конрад успява да извоюва специален статут на съселяните си с равни права на германски граждани. "Родена съм тук и за нас винаги е било нормално да не сме нормални", казва Конрад. Според нея германците не ги признават за германци, австрийците не ги признават и за австрийци. Затова те си държат да са просто юнгхолци.

Най-невероятното стечение на обстоятелствата тук се случва благодарение на вратичка в законите, която позволява на селото да се превърне в банков рай. Юнгхолц се превръща в офшорна банкова столица на Бавария, тъй като германските инвеститори се ползват с невероятни данъчни облекчения. На върха на тази банкова истерия - през 2008 г., три банки държат над 4 млрд. евро в трезорите си в Юнгхолц - значително повече, отколкото е целият бюджет на провинция Тирол по това време. Районът заприличва на алпийски Див запад - гостоприемниците са пълни със сенчести фигури, които пристигат нощем с куфарчета, закопчани с белезници за китката, качват се в стаята си, заключват се и не мърдат, докато не отворят банките.

Всичко това е минало. ЕС натиска за прозрачност, през 2014 г. трансграничното заобикаляне на данъци е сложено под контрол и офшорната слава на Юнгхолц залязва. Милиардите си отиват, а подир тях напускат и банките. Днес селцето разчита на туризъм, а едновремешните банкови сгради живеят нов живот - едната е жилищен блок, другата - изложбена зала, третата още се продава. Попитана какво я задържа все още тук, собственичката на едно туристическо магазинче казва: "Тук човек може да види всичко от всяка гледна точка. Светът често е прекомерно голям, но тук - тук никога няма да се изгубиш".