Hayes & Y е без съмнение най-успялата българска група в чужбина в момента. Началото им датира в ранните години на миналото десетилетие, когато трима съученици от Първа английска гимназия в София се събират да свирят заедно - Благослав Анастасов (вокали и китара), Радослав Лозански (китара) и Ивайло Делев (бас). В началото на барабани е Георги Деянов, но по-късно мястото му заема финландецът Денис Холбек.
През есента на 2015 г. взимат най-важното си решение в кариерата - да се преместят да живеят и творят във Великобритания. Въпреки трудностите в началото удържат и до момента прекарват основното си време в Манчестър. Постепенно получават покани за различни концерти в клубове, тяхна музика започва да звучи по местни радиостанции. Но не забравят и България, където правят поне по 10-ина концерта годишно, а на най-големите си събират хиляди фенове. Това лято им предстои и най-голямата изява до момента - участие в един от утвърдените фестивали в Източна Европа - Summer Well край Букурещ, където ще бъдат на основната сцена, а звездите са "Арктик Мънкис".
Пред "Сега" всеки от членовете на Hayes & Y разказа по една своя история.
"Каскадата" на Денис
"Един от любимите ми спомени и най-добра сценична каскада беше, когато свирихме на пловдивския фестивал Hills of Rock. Точно бяхме приключили сета си, така че аз станах от барабаните, помахах на публиката и докато го правех, някак успях да залитна назад… Паднах, ударих си коляното на сцената и се приземих настрани (но пък го направих като котка), успявайки да избегна контузия. Най-добрата част беше, че се приземих точно пред групата, която щеше да излезе след нас на сцената! Те ме попитаха: "Добре ли си?", а аз им казах "Да! Желая ви успех!", след което си тръгнах, сякаш цялото нещо беше планирано предварително. Тотален Power move (б.ред. - вид акробатичен уличен танц)."
Репетиционните на Благо
"Ключова част от това да си в група, особено в началните ѝ етапи, е прекарването на дълги часове на репетиции в търсене на нещо добро. Гледайки назад, не мога да не завидя на 17-годишното ми Аз за огромния му ентусиазъм и непретенциозност.
Първата ни репетиционна беше гаражът на един от първите членове на групата - Кирил. Гаражът се намираше в голяма близост до бул. "Дондуков", където е Първа английска гимназия, нашето училище. Как се свири в гараж? Получава се в три стъпки - молиш баща ти да вземе колони и пулт на лизинг, който вие ще изплащате всеки месец с пари за закуски, след което събираш черги и стари столове от баба ти, убеждаваш барабаниста на групата, че е крайно време да си купи барабани. Всичко това се пренася (някак) с градски транспорт. Репетирахме в този гараж в продължение на две години, карахме се с персонала на фризьорския салон, който се намираше над него, и произвеждахме огромно количество неслушаем шум. Един огромен плюс - газовите тръби минаваха оттам и беше много топло…
…Което ме води директно към втората ни репетиционна. Макар че вече не беше в групата, Кирил пак ни помогна да я намерим - голямо помещение в недостроена сграда. Нямаше прозорци, само голи тухли. Зимните репетиции там бяха изпитание за желанието ни да бъдем в група. Ако си готов да газиш през снега, носейки усилвателя си, за да свириш два часа на -5 градуса, значи има шанс да стане нещо от теб.
Радо и потъналият кораб
През лятото на 2019 г. имахме планиран концерт на остров Св. Анастасия край Бургас, изключително красиво място. За съжаление, морето не беше благосклонно и се наложи да отложим с един ден концерта, тъй като нямаше транспорт до острова в предвидената от нас дата поради лошото време и големи вълни. На другия ден бяхме там от по-рано с надеждата морето да се успокои и да успеем да проведем събитието, но се отмениха още няколко следобедни курса на кораба до острова и започнахме да обмисляме алтернативни варианти за място, на което да свирим. Не ни се беше случвало да отменяме концерт дотогава и беше неприятна ситуация за нас и най-вече за хората, които вече бяха закупили билети. Нямахме много полезни ходове, но Илияна, която ни помагаше с организацията, предложи да свирим на закотвен наблизо кораб, на който може да се събере достатъчно публика, както и ние, заедно с цялото оборудване. Идеята ни прозвуча много интересно и реших да проверя в интернет как изглежда корабът. Пуснах името в търсачката и първата снимка, която се показа, изглеждаше супер, но заглавието под нея гласеше, че корабът неотдавна е… потънал. Показах на момчетата статията и след като обсъдихме през смях идеята, решихме, че не ни се рискува ново произшествие, макар Илияна да ни увери, че корабът е бил реновиран след произшествието. За щастие, успяхме да се придвижим до Св. Анастасия точно навреме, за да подготвим сцената и стана един от най-хубавите ни и запомнящи се концерти на открито - и със сигурност на най-красивото място, на което сме свирили.
Ивайло и синтезаторът
Може би най-яркият ми спомен от последните години на пътувания и свирене бе, когато през 2020 г., събирайки си инструментите след концерта в бар "Ментол" във Варна, така се бях въодушевил, че ненадейно помогнах на един синтезатор да полети от стойката си и да се сгромоляса зрелищно на пода. И тъй като на следващия ден ни предстоеше поредният концерт за лятото, реших да пробвам дали все пак инструментът работи. Но как да стане това, след като звуковият инженер без да иска ти е прибрал захранващия кабел?! За щастие, се намерихме, но някъде там радостта ми много бързо приключи... Чувството да се опиташ да включиш някоя ключова за концерта техника (която няма и как да се замени или поправи в 1:00 ч. вечерта в събота срещу неделя, при това за следващия ден) и насреща да не видиш живот е незабравимо. За секундата-две, в която знаеш, че още загрява и е нормално да не свети, дъхът ти спира, а после тези секунди стават три-четири и изведнъж се оказваш мигновено изтрезнял.
Тогава се запитах: "Дали има ток на сцената всъщност?!" Въоръжен със синтезатора под мишница и на бърза крачка запътил се към бара, така неочаквано нахлух под тезгяха му в търсене на контакт, че за малко да съборя и барманката. Там, за мое най-голямо щастие, поне имаше ток и заветната лампичка все пак светна. А текилата, която ми връчи барманката за награда, винаги ще остане най-сладката, която някога съм пробвал.
