На 21 ноември 2020 г. незабелязано се навършиха 150 години от рождението на моя прадядо Ефрем Чучков. Той обаче е напълно забравен в България. Макар че в София има улица „Ефрем Чучков”, неговото име е фактически неизвестно за днешните българи.
Роденият в Щип Ефрем Чучков е един от най-видните дейци на българското националноосвободително движение в Македония. Действал е предимно в нелегалност (отговарял е за военната част, т.е. за подготовката и организирането на четите) и затова за съжаление не е имал време да пише спомени или да ги диктува на Любомир Милетич. Освен това, според мемоарите на неговите съратници, е бил и извънредно скромен. У нас името му тъне в забрава, но в западната ни съседка той е обект на огромен интерес.
Ефрем Чучков е първият войвода на основания от Гоце Делчев Четнически институт на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (вж. например изданията „Илюстрация Илинден” от 20-те години на ХХ век). Още през 1898 г. сформира и повежда чета, първоначално в Малешевско, а след това и в Щипско, Кочанско, Скопско, Кратовско, Царевоселско и др. Той винаги е бил един от ръководителите на организацията: началник на Скопския революционен окръг, член на Централния комитет на ВМОРО, а от 1908 г. до смъртта си през 1923 г. е втори по авторитет и по ранг (след Тодор Александров, който, между другото, е започнал революционната си дейност като четник в четата на Ефрем Чучков).
Ефрем Чучков е бил най-големият приятел и другар на Гоце Делчев (значителна част от обширната кореспонденция между тях е запазена). Двамата са изключени заедно от Военното училище в София (днешната Военна академия) заради социалистически убеждения. На практика Гоце Делчев е имал безрезервно доверие само в него. В писмата си до желаещите да се включат в революционната дейност (например до Павел Шатев) Делчев пише: „Искаш да се присъединиш към борбата ли? Тогава отивай при Ефрем Чучков. Той, ако те одобри, ще ти даде оръжие и пари и ще те приеме в организацията.”
Многобройни са интересните, но слабо известни епизоди от неговата революционна дейност. По време на Балканската война, през октомври 1912 г., с четата си, тогава наброяваща няколкостотин души, и с помощта на местни доброволци Ефрем Чучков освобождава от турското робство Щип, Кочани и Щипската област, пленявайки стотици турски войници. Тогава той отправя писмена молба към българските управляващи да изпратят там поне малко българска редовна войска като подкрепление, за да не бъде окупирана областта от сърбите. Докато чака отговор от българските управници, знаейки, че сръбската армия се придвижва към Щип, установява там импровизирана форма на временна българска власт и решава да приложи заблуда, като праща свои хора до Царството, за да донесат
триста български военни шинела
С тях Чучков „облича” триста щипяни и когато сърбите наближават Щипската котловина, за да я окупират, те спират настъплението си, защото от околните възвишения с биноклите си виждат в града хора, чието облекло наподобява униформите на българската армия.
За да подсили тази измама, Ефрем Чучков изпраща писмено „уведомление” до сърбите, че в Щип са влезли български редовни военни подразделения и е установена българска военна комендатура. Чучков обаче, естествено, не разполага с никакъв български печат, а трябва по някакъв начин да „официализира” уведомлението си. Затова нагорещява сребърна петолевна българска монета, с която притиска хартията върху подписа си. Така в писмото му до сръбското командване се появява мъгляво подобие на печат, което свършва работа.
Всичко това забавя за известно време сърбите, но не би могло да ги откаже да окупират Македония, а пък е и очевидно, че българското правителство е имало някакви тайни договорености с тях – договорености, които са били предателски спрямо македонските българи. Ефрем Чучков тогава не знае това. Истината лъсва, когато Ефрем Чучков най-после получава отговор на писмото си. В този свой отговор безумните български управници му пишат, че няма да му изпратят като подкрепление нито един войник, а вместо това той „да изпрати хората си на Чаталджа”...
По-късно, след поредната съкрушителна национална катастрофа като следствие от Първата световна война, Ефрем Чучков заедно с Тодор Александров възстановява организацията. Макар и да са отминали младежките му години, Чучков отказва предложения му в София чиновнически пост в Държавната комисия за бежанците и продължава пътя на нелегалната борба в планините на окупирана Македония, която е вече превърната в Южна Сърбия. Новосформираната му чета е разбита и
почти унищожена след поредица от неравни сражения
с многочислени подразделения на редовната сръбска армия (само през 1922 г. той води 7 сражения със сръбски военни части). Тежко болен вследствие на получените рани и несгодите на живота в периодите на нелегалност, Ефрем Чучков умира в София на 1 октомври 1923 г.
Макар и забравен от днешната българска държава, прославеният войвода и ръководител на организацията Ефрем Чучков е увековечен в някои от народните песни на македонските българи. Самият той, както пишат съвременниците му, е притежавал удивителни музикални и певчески дарби и
омайващият му глас буквално е омагьосвал
другите големи македонски революционери вечер, след сбирките на Централния комитет на организацията. За разлика от много днешни наши съотечественици, Ефрем Чучков, който е бил учител по български език и литература в "легалните периоди" на своя живот, не е понасял чуждопоклонничеството, а е обожавал македонските и другите народни диалекти, съставлявали някогашното и вече почти изгубено богатство на българския език.
Забележителната музикална даровитост на Ефрем Чучков е наследена в особено голяма степен от някои от правнуците му, като например от моя брат Виктор Чучков – пианист и композитор със световна слава, и от сестра ми Миляна Чучкова – виден микробиолог и дългогодишна ръководителка на прочутата българска лаборатория за БЦЖ ваксина, но и талантлива пианистка с многобройни успешни изяви. Дъщерята на Миляна Чучкова – Олга Гюрковска, праправнучка на Ефрем Чучков, е знаменит оперен и песенен мецосопран с международна известност.
ИДЕНТИЧНОСТ И ИМЕ
Целият ми род е от Вардарска Македония и затова аз съм македонец – македонец в стария смисъл, разбира се, т.е. българин от Македония, както и моят прадядо Ефрем Чучков. „Македонец” винаги по-рано е било географско понятие и топоним от древногръцки произход, а не етноним, указващ народностна принадлежност. Баба ми Мария например, когато някой я попиташе каква е, отговаряше: „Яс сум македонка!”. Понякога се случваше събеседникът да е млад и невежа и да я запита: „А какво означава това?”. Тогава тя се сърдеше и казваше (по-точно „се лутеше и велеше”):
„Како шо значи? Значи бугарка от Македония!!!”
По бащина линия родът ми е от Щип и Прилеп, а по майчина – от Прилеп. Отраснал съм с болката, наречена Македония. Това беше и постоянната тема на честите сбирки вкъщи (в София), които помня от 60-те години. Докато беше жив дядо ми по майчина линия Милан (Михаил Небреклиев) и след смъртта му, посрещани от баба ми Мария (неговата вдовица), у нас идваха Талев, Коста Църнушанов и други видни идеалисти от Прилеп и изобщо родом от Македония.
Дядо ми по майчина линия Милан (Михаил Небреклиев) е бил всеобщо уважаван учител в Прилеп, където е бил избран за председател на българския Акционен комитет в града, целящ предварително улесняване на установяването на българска власт след предстоящото влизане на българската войска в Македония. Когато това става през април 1941 г., дядо ми, заедно с други видни граждани на Прилеп, повежда населението на Прилеп извън града за тържествено посрещане на българската войска. Там, на място, старият екзархийски учител Небреклиев държи огнено приветствено слово за майка България и дългоочакваното идване на българската войска, а насъбралото се множество го вдига на ръце и скандира: „Го сакаме Милана за кмет!”. Малко по-късно той е избран за кмет на Прилеп (1941 – 1944 г.). Този мой дядо е бил участник в Македоно-одринското опълчение по време на двете Балкански войни, а преди това е бил учител и в Солунската българска гимназия.
Други мои близки роднини са
свързани със Солунските атентати от 1903 г.
От дюкяна на прадядо ми Никола (преселник от Прилеп в Солун) е прокопан един от двата подземни тунела за взривяването на солунската Отоманска банка – втората по големина банка в Османската империя след тази в Цариград. След атентатите прадядо ми се е крил дълго време в къща извън Солун. Предаден е бил на турската полиция от един сърбин. Там е бил изтезаван и пребит до смърт.
Неговата дъщеря – баба ми Виктория (бъдеща учителка), е била около 18-годишна куриерка на организацията, когато в началото на 1903 г. е пренасяла на кон от Солун за Струмица пощата на Гоце Делчев. Като наближила Струмица, селяни от близките села я догонили и я предупредили, че идва турска потеря. Тогава тя изяла писмата, които носела. Турците я претърсили, но тъй като не открили нищо подозрително, оставили я да продължи пътя си.
Прабаба ми Цона е от прилепската фамилия Ачковци, най-известни от които са Георги (заточеник в Диарбекир), Боян (съратник на Гоце Делчев) и Димитър и Йордан Ачкови (членове на ръководството на македонските братства). Панайот Манов от Щип (учител и виден общественик, полубрат на дядо ми Христо Чучков) е бил пълномощник на ЦК на ВМОРО в Одрин преди и по време на Илинденско-Преображенското въстание и член на Окръжния комитет на Одринския революционен окръг.
Прабаба ми Таса (Анастасия) е от фамилията на Коне (Константин) Самарджиев от Прилеп (преселник в Солун, в чиято печатница са печатани учебниците за българските училища в Македония). Близка е родствената ни връзка и с Кусевци от Прилеп. Един от тях – Тодор Кусев, става известен с църковното си име Методий Кусев – водач на българското църковно движение в Македония, по-късно заместник на екзарх Йосиф I и Старозагорски митрополит.
-----
ВИЗИТКА Явор Чучков е завършил английска филология. През 80-те години е работил в Научноизследователския институт по общо образование и в Съюза на българските писатели. След 1991 г. е работил в Министерството на културата (завеждащ международната дейност на министерството), в екипа на вицепрезидента на България Блага Димитрова и в Червения кръст. Бил е председател на Съюза на журналистите в България „Подкрепа” (1994-1996 г.), редовен член на Международната федерация на журналистите (IFJ). След специализация по международно хуманитарно право в чужбина е водил като лектор десетки курсове и семинари по международно хуманитарно право. Под негова редакция са издадени редица сборници и наръчници в тази област. Има публикации на хуманитарноправни и културологични теми, както и преводи. Заслужил деятел на Българския червен кръст. Носител е и на почетни отличия на Международния червен кръст.
