Закътани плажове с фин златист пясък и тюркоазена вода, панорамни планински проходи, живописни селца, многобройни руини от преди повече от 2000 години и почти никакви туристи. Това е Ликийският път – дълъг пешеходен маршрут в Турция, следващ Средиземноморското крайбрежие на древна Ликия. Дължината му е над 500 км, като се простира от Фетийе до Анталия, а изборът от места за настаняване варира от диво къмпингуване през къщи за гости, та чак до луксозни хотели. 

В Деня на труда с Татяна потеглихме с автобус към Истанбул, прехвърлихме се на друг за Далян и подхванахме нещо, което не бяхме правили досега.

Древен Каунос

Преди да поемем по Пътя, се отбихме до древен Каунос, основан край делтата на река Далян, бележеща тогава границата между Кария и Ликия. Историята на града датира от X век пр.Хр. и преминава през гръцки, персийски, римски, византийски и османски периоди. С времето пристанищата му се затлачили от наносите на реката и бил изоставен. В наши дни руините му се намират на цели 8 км от морето и са включени в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Състоят се от разпръснати на голяма площ из живописната равнина акропол, палестра (сграда за тренировки по борба и бокс) с бани, агора със стоа (покрита колонада) и нимфеум (светилище на нимфите), амфитеатър, некропол, храмове и други. Най-голямата забележителност обаче са скалните гробници от IV век пр.Хр. Изящните им фасади наподобяват древногръцки храмове с йонийски колони, триъгълни фронтони и елегантни фризове.

„Призрачният град“ Каякьой

Официалният старт на Ликийския път беше от Йолюдениз, но ние го подхванахме от самото му начало – Фетийе. Това ни отведе до Каякьой, известен в древността като Лебесос. Вследствие на Договора от Лозана от 1923 г., с който се слага край на Втората гръцко-турска война, градът бил напуснат от православните си жители при размяна на население. На тяхно място трябвало да дойдат мюсюлмани от Гърция, но повечето отказали да се заселят в него заради слуховете за бродещи по улиците му духове. През 1957 г. земетресение с магнитуд от 7,1 по Рихтер нанесло последния, фатален удар върху Ливиси (гръцкото му име), унищожавайки повечето от сградите му и превръщайки го в същински „призрачен град“ – идеалният декор за снимки на филм от типа „Живот след хората“.

***

Бях си представял средиземноморското крайбрежие на Турция равно и с безкрайни пясъчни плажове. То се оказа изключително хълмисто, на места скалисто, често покрито с борови гори, а плажовете бяха рядкост. За да запълваме с нещо дългите монотонни часове на ходене, още в началото подехме една проста игра, която се състоеше в оглеждане на околния пейзаж в опит за откриване на сухоземни костенурки. Имаше добри дни с 6-7 представителя на тези оцелели от времето на динозаврите влечуги и лоши, през които не забелязвахме нито един. До края успяхме да докараме бройката до 46.

След дългите преходи нямахме търпение да смъкнем от гърбовете си тежките раници, като това важеше особено при прехвърлянето на две безводни планини с по 2000 м положителна денивелация. За сметка на това бяхме доста независими, като дори разполагахме със собствен източник на енергия – слънчев панел, който ни осигуряваше цялата електроенергия, от която се нуждаехме. Така имахме свободата да разполагаме лагера си, където решим.

С оглед на горещия климат април и май се предполагаше да са най-подходящите месеци, защото не е прекалено топло (както през лятото) и не вали (както през зимата). Е, нас често ни разхлаждаше, а броят на дъждовните дни беше не по-малък от този на слънчевите. През останалите искрено съжалявахме за липсата на облаци, които да ни спасят от изгарящите лъчи. Заобичах джамиите – заради ритуалното измиване, те винаги имаха чешма с питейна вода дори и в най-затънтеното село. Все пак придобихме навика при всяка възможност да пием, докато ни заболят коремите. Татяна пък изобрети перфектния слънцезащитен крем – шалът.

Ликийският път е наречен така, защото свързва множество градове-държави от древна Ликия. Вървейки по него, преминахме през една камара антични обекти, някои от които бяха оставени на самотек и можехме напълно необезпокоявани да бродим и „първооткривателстваме“ сред шубраците им. Изпадането в подробности за всеки от тях би отегчило и най-заклетите фенове на историята, затова ще се огранича до по-значимите.

Древен Ксантос

Според легендата Ксантос бил основан на хълм на левия бряг на едноименната река от участвалия в Троянската война предводител Сарпедон и бързо се превърнал във важен ликийски - а впоследствие и персийски, гръцки и римски - културен и търговски център. Той оказал голямо архитектурно влияние върху останалите градове в региона, дори негов монумент (Гробницата на цар Арбинас) послужил като вдъхновение за построяването на Мавзолея в Халикарнас, едно от Седемте чудеса на античния свят.

В турбулентното минало на Ксантос се редували периоди на просперитет и на разруха. Херодот описва подробно драматичното му включване в пределите на Персийската империя през 540 г. пр.Хр. – обсадените защитници на града първо убили своите жени, деца и роби и разрушили акропола, а след това се хвърлили в самоубийствено нападение срещу превъзхождащите ги многократно сили и били избити до крак. Два века по-късно възстановеният град бил разграбен от Александър Македонски, а през 42 пр.Хр. това направил и Марк Юний Брут (останал в историята като един от убийците на Цезар), защото отказали да преминат на негова страна в Римските граждански войни.

През 1988 г. заради големия брой запазени и до днес монументални гробници Ксантос съвместно със съседния Летуун е включен в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО.

Древен Летуун

Археологическите разкопки датират Летуун към края на VI век пр.Хр., т.е. два века преди началото на гръцката културна хегемония. Той бил изграден на 4 км южно от Ксантос и бил свързан с него със свещен път. Функционирал като светилище на богинята Лето (майка на близнаците Аполон и Артемида), олицетворяваща майчинската любов, и бил един от най-важните религиозни центрове в областта.

Планината Химера

Митологичното чудовище Химера е описано първо в Омировата „Илиада“ като огнедишащ звяр с тяло на коза, но с лъвска глава и с опашка на дракон (поетът Хезиод му добавя още две глави – козя и змийска), който опустошавал всичко по пътя си. Още историкът Ктезий обаче (V в. пр.Хр.) свързал произхода на тази легенда с планината Химера в древна Ликия, забележителна със своите постоянно горящи огньове. Специалистите смятат, че става въпрос за съвременния Янарташ (от турски „Горящ камък“), където хилядолетия по-късно от двадесетина процепа в скалите продължават да се процеждат метан и други газове. При гледката на нереално танцуващите в сгъстяващия се мрак пламъчета не ми е никак трудно да разбера античните автори, персонифицирали мястото в образа на страховито изчадие.

Нос Гелидония

Нос Гелидония се намира на южното анадолско крайбрежие между заливите на Финике и Анталия и бележи точката, където последните издихания на планината Тавър потъват в топлите води на Средиземно море. През 1954 г. екип от международни учени започнали проучването на потъналите край носа останки на кораб, натоварен с микенска керамика, медни и калаени слитъци, търговски тежести и други. Това бил един от първите подобни проекти, довел до развитието на морската ахреология. Самият кораб се оказал от късната Бронзова епоха (около 1200 г. пр.н.е.) и по това време бил най-старият откриван някога, като чак 30 г. след това бил надминат от Улубурунския кораб (около 1400 г. пр.н.е.), открит край недалечния турски град Каш.

За нас Гелидония имаше огромно символично значение по съвсем различна причина. В течение на прехода често изпитвахме съмнения в неговия смисъл и на няколко пъти обсъждахме прекратяването му. Преломният момент се оказа достигането именно на фара Гелидония. Когато се измъкнахме в предутринния сумрак от разпънатата ни край него палатка, за да наблюдаваме как Хелиос пришпорва златната си колесница, теглена от 4 белоснежни, крилати и огнедишащи коня, и озарява с първите лъчи на божествената си светлина ширналите се до хоризонта сапфирени простори на Средиземноморието, на нас ни стана пределно ясно, че трябва да извървим Ликийския път докрай.

Така в Анталия равносметката беше следната:

• 20 дни (+ 2 дни почивка);

• обща дистанция – 512 км;

• общо изкачване – 16 100 м;

• най-голямо изкачване за един ден – 1995 м;

• древни руини – повече от достатъчно;

• погълнати дини – подобаващо количество (кой каза, че през май е рано за диня?!).