Камен Алипиев, известен с прякора Кедъра, е един от най-популярните спортни журналисти в България. Роден на 17 април 1966 г. в София, той е възпитаник на тогавашното 133-то ЕСПУ "А. С. Пушкин", наричано и до днес от всички столичани просто руското училище.

Син е на спортния журналист Цветан Алипиев - един от основателите на спортната редакция на БНТ през 60-те години на ХХ век. Алипиев-младши започва професионалния си път също в националната телевизия, където е привлечен през 1987 г. от тогавашния шеф на спортния отдел Сашо Диков.

Кедъра се издига до позицията на изп. продуцент, но през 2019 г. е уволнен от генералния директор Емил Кошлуков заради формална липса на диплома за висше образование. Публична тайна е, че има и неформална причина - участие на Алипиев в протест срещу Кошлуков предходната година.

Понастоящем Кедъра е водещ в БНР на предаването "Спортна среща", излъчвано всяка неделя по Радио "София". Той се съгласи да сподели пред "Сега" някои не толкова популярни мигове от живота и кариерата си.

1. Двата петела започват да пият вино

Преди много време, вече наистина не си спомням точно преди колко години - трябва да е било в края на първото десетилетие на XXI век, имаше ветроходна регата, която се казваше "Калиакрия къп". Организираше я Ангел Лингорски, а с пиара се занимаваше наша друга близка приятелка - Ивет Добромирова, която искаше да събере готин медиен екип. Аз се заех с тази задача и първият човек, когото поканих, беше Никола Стойнов. Там бяха още Инес Павлова, Бойко Оков, разбира се, като ветроходец - много силна група спортни журналисти.

Отварям една скоба, че точно там се роди историята за "Двата петела" - как Коко Стойнов и Кедъра обитават обща стая със спалня персон и половина и трябва да споделят едно легло, а хотелът се нарича... "Двата петела". Та ние бързо се превърнахме в Двата петела. Затварям скобата.

Та, след множество приключения на място, на връщане в буса, с който пътувахме, Ивет казва: "Знаете ли, моя много добра приятелка организира "Голямото австрийско пробване" (Grand Austrian Tasting). Елате да ви водя да пиете вино!" Ставаше дума за Яна Петкова, която тогава беше най-високосертифицираният български експерт по вино - завършила филиал на Британската академия в Австрия.

Отначало се възмутихме, че ни кани да дегустираме вино, тъй като ние се славим като почитатели на секция "Твърдо гориво", каквато имаше дори в Бирената партия. В крайна сметка обаче стигнахме до мястото на събитието, което сe провежда и до днес и става все по-голямо. В онзи момент двамата с Коко разбрахме, че дълги години много сериозно сме пренебрегвали този еликсир. И че всъщност това е един абсолютно нов свят за нас, който ни води в нови посоки и ни показва различни неща.

Не сме се уговаряли, че ще ни хареса, просто ни хареса. И паралелно започнахме да ставаме по някакъв начин част от света на българското вино и въобще на виното. Впоследствие създадохме много приятелства с хора, които произвеждат вино в България. Срещнахме се с изключително готини агенти, които правят бизнес не само за да печелят пари от него. Напротив, опитват се да са новатори, да развиват тази индустрия, която не намира кой знае колко подкрепа от държавата.

Постепенно ни омагьоса този свят и се стигна дотам, че в момента Коко прави предаване за вино, а пък аз съм постоянен посетител на всички изложения, свързани с българското вино. През всичките тези години се срещнахме с толкова много ценни хора, с които сега се опитваме да си помагаме взаимно. Това е и най-ценното за мен - всички запознанства, които съм спечелил, а не виното, което съм изпил.

2. Неочакван досег до корените на баскетбола

Моят свят е баскетбол. Ако Тити Папазов не беше измислил лафа, че ако му разрежат главата, вътре ще намерят оранжева топка, сигурно щях да го измисля аз. Тук се връщаме още по-отдавна - през 2002 г. на световното първенство по баскетбол в Индианаполис. Първенство, на което американците ги биха като маче у дирек и станаха шести, но това е друга история.

Няма да разказвам и как в "Хард Рок Кафе" сръбски оркестър ми пя "Месечина"... Ще разкажа за едно посещение в Залата на славата на националната колежанска атлетическа асоциация (NCAA) в един от дните с няколко часа свободно време.

Попадайки с колегата Николай Кръстев в този музей, се заговорихме с жената, която посрещаше посетителите на рецепцията. Тя каза: "Вие сте избрали най-добрия момент, защото днес д-р Нейсмит е горе." Аз първоначално се стъписах, защото д-р Джеймс Нейсмит, който е измислил баскетбола през 1891 г., все пак е починал отдавна. И питам: "Кой Нейсмит?!" А тя ми отвръща: "Ами Джордж Нейсмит, внукът на Джеймс Нейсмит, който наскоро написа книга за баскетбола и сега я представя. Той е тук и можете да се срещнете с него..."

Разбира се, че се възползвахме от тази уникална възможност, но първо разгледахме музея. Още на входа има нещо изключително впечатляващо, което е абсолютният пример за нуждата от пирамида в спорта. Естествено, ние не разполагаме с човешките ресурси на САЩ, но това пано показваше колко хора в Америка започват да играят баскетбол като малки, колко от тях стигат до гимназиалното ниво, колко продължават в университет и колко стават професионалисти.

Количеството на върха на пирамидата е минимално и много малко хора в България, които са изкушени от колежански баскетбол, могат да си представят това, че когато един четвъртокурсник играе последния си мач от сезона, това може да е последният мач в живота му. На 22 години си и баскетболната ти кариера приключва. Това обаче създава едни условия на ожесточена конкуренция.

Но да се върнем на срещата с Нейсмит. Добре че с мен беше Ники Кръстев, който винаги е много отворен и търси контакт. Защото аз колкото и странно да изглежда, съм много притеснителен в такива случаи - особено с хора, които не познавам, ми е трудно да установя първи контакт. Но отидохме горе и започнахме да си приказваме с въпросния г-н Нейсмит.

Той беше сам в този момент и успяхме да си поговорим надълго и нашироко. Аз си нямах работа да го попитам дали някой от семейството му все още поддържа контакти с Университета на Канзас в Лорънс, защото все пак там е приключил пътят на Джеймс Нейсмит. В този момент усетих, че сме му спечелили уважението, защото той попита: "Чакайте, вие откъде казахте, че сте?" Отвърнах: "От България". "И как така вие в България знаете за това?"

Казах му, че аз съм баскетболен журналист и коментатор и ако тези неща не ги знам, значи не уважавам себе си. И добавих: "Освен това следващата седмица аз ще бъда в Лорънс. Дори ще отида на гроба на Вашия дядо и ще му предам много поздрави от Вас, защото тази среща е велика."

Случайната среща се превърна в спонтанна размяна на мнения, в уникален разговор. Аз повече никога няма да видя този човек, това е сигурно. Но успяхме да говорим за какво ли не, включително за първите правила на баскетбола - как се пазели в едно куфарче, но роднините имали проблеми с наследството... Тази среща ще ми остане завинаги.

3. Стеснителният Кедър

Напълно ясно ми е, че когато споделям нещо такова - че се срамувам и се притеснявам, много хора ще кажат: "Това е пълна лъжа. Ние познаваме Кедъра като веселото пиянде, което е много контактно, говори си с всички. Даже понякога досажда с дългите си обяснения, разкази за подобни истински истории..." Но аз имам един преломен момент в живота си - от ранното ми влизане в пубертета някъде около IV клас.

Той се дължи на огромното ми порастване на височина. Бях или между III и IV клас, или между IV и V клас, ще излъжа. Но изведнъж се озовах на 180 см и приличах на баща на повечето си съученици. Отказвах категорично да започна да тренирам баскетбол (това стана чак в VII клас) и някак си там... не знам дали заради тази мечешка фигура, която придобих, станах и някак непохватен, стеснителен.

Започнах да ставам много вглъбен в себе си млад човек, който предпочиташе да чете книги, да стои вкъщи Случвало ми се е в по-късен период, вече като гимназист в VIII-IX-Х клас, да не смея дори да вляза на купона, защото съм пристигнал първи. Понеже баща ми ме е научил от малък да бъда точен, когато някой каже "в седем", аз в седем без пет съм там. Обаче съм първият и ми е неудобно да звънна на звънеца, та чакам да дойде още някой и се въртя пред вратата като обран евреин (използвам класическото сравнение без каквато и да е задна мисъл за политическа некоректност).

Това усещане стоя дълги години у мен и по някакъв начин още го чувствам. Всички колеги, с които съм работил, знаят колко мразя аз да каня гостите в някое предаване. Сигурно много хора са си мислели, че съм много надут и се правя на голяма звезда, понеже искам другите да ми вършат работата. Но не е така. Аз имам страхотно притеснение да се обадя на непознат човек по телефона и да започна да му обяснявам кой съм, какво искам.

Опитвам се да се боря с това, но то е нещо, което нося от толкова години, че ако иска някой да ме познава, трябва да знае именно това. Странно е, може би дори идиотско и няма нищо общо с имиджа, който съм си изработил през годините.

Но това е може би и защото баща ми Цветан Алипиев беше най-чувствителният и най-възпитаният човек на света. До ден-днешен той е известен с това как целуваше ръка на всяка своя колежка. Имаше дори виц за него - защо не си купува кола. Не че имаше книжка, но отговорът беше: "Защото ако той си купи кола и спре на Орлов мост, ще стане задръстване, докато минат всички негови познати и колежки да им целуне ръка."

Когато в последните години от живота му видях, че той беше много разочарован, аз си казах, че няма да се оставя като баща ми да ми се качват на главата и няма да бъда толкова възпитан. И съм бил много арогантен, карал съм се, крещял съм. Сега се опитвам да бъда по-смирен, виждам, че понякога това, което съм правил, не е било правилно. Но съм се опитвал цялото това нещо да го скрия и мисля, че съм го скрил добре.

4. Как разболях дъщеря си на 10 януари 1997 г.

Много хора вероятно си спомнят моето активно участие в протестите през последните десетина години. Но ако си мислят, че аз съм излязъл на улицата през 2013 г., когато протестирахме срещу назначаването на човека, чието име не трябва да се споменава, те жестоко се лъжат.

Всъщност аз винаги съм смятал, че човек трябва да изразява позицията си, независимо в какво битие се намира. Дали е публична личност, дали е елементарен начинаещ асистент режисьор, какъвто бях през 1989 г. Дали носи дълга коса (защото аз носех в периода 1988-1995 г.)... Аз винаги съм бил на улицата, винаги съм се опитвал да си защитавам позицията.

Въпреки че учех в 133-то училище, където имаше доста деца на бившата номенклатура - а може би и точно заради това, винаги съм имал някакво усещане за свобода. С голяма част от моите съученици, с които сме приятели и до днес - журналисти като Иво Иванов и Момчил Инджов, няма смисъл да ги изброявам всички - с тези хора заедно сме се опитвали да си изграждаме някакъв свой мироглед.

Колкото и да са ни разбирали главите, още в IX или Х клас аз намерих стари книги на баща ми, които той беше скрил, защото бяха издавани преди 9 септември - Шопенхауер и Ницше. Ето това четяхме в онези години с Иво Иванов и други приятели. Всичко това ни е дало възможността да се борим за някаква своя позиция.

Спомням си, че първият протест, в който съм участвал, беше на един кинофестивал в Смолян през 1989 г., малко след 10 ноември. Организатор беше Андрей Слабаков. Бях там в командировка от БНТ като асистент режисьор и като започна този протест, ние излязохме навън. Не се правя на много голям борец за правда и свобода, просто съм човек, който обича да си изразява мнението.

Оттогава никога не съм спирал да бъда с активна позиция. По време на щурма на парламента на 10 януари 1997 г. дъщеря ми още нямаше три години. Майка ѝ беше на работа, а аз не си представях, че не мога да бъда на този протест. Бях там с дете на врата, което разболях от бронхопневмония. След това антибиотикът, който трябваше да ѝ купя, за да оздравее, струваше точно колкото беше заплатата ми в телевизията. Това беше ефектът от хиперинфлацията, в която Жан Виденов ни беше закопал тотално. И не само той, а цялата тази, да я наречем, нереформирана партия.

Така че аз имам много дълга история на протестиращ и никога не съм имал никакви колебания. Най-големият ми гаф е историята с "неутронката". Беше лятото на 2013 г., дори си спомням датата - 27 юли. Беше по време на десетината дни, в които не бях на протестите в София, защото бяхме отишли на море с жена ми. Тогава казах, че не е лошо на Бузлуджа да се пусне една неутронка, и почти буквално ме изядоха.

Тогава ми писа вече покойният Валери Тарандов и ми каза: "Виж сега, не се прави така. Това е голяма тъпотия. Аз сега ще ти покажа какво става." И понеже той беше много вещ в социалните мрежи, впоследствие беше и съветник на президента Радев, той насочи огромна армия червени тролове срещу мен и аз бях на път да си замина.

Но тогава срещнах невероятна подкрепа от хората в телевизията. Получих съвет от Вяра Анкова да се извиня. Извиних се, но естествено това ще ми стои. Аз не съжалявам, че съм го казал, защото трябва да си ненормален, за да не разбереш, че това е шега. Но това е нещо, което ми е за урок в битието ми на човек, когото дават по телевизора - какво не трябва да се прави. Защото едно е да го кажеш в кръчмата, друго е да го заявиш публично в профила си във "Фейсбук", който и до ден-днешен е пълен и дори ми се увеличават последователите.

Последно бях на протестите на "Правосъдие за всеки" срещу много нашумялата напоследък фигура на главния прокурор. Аз не съм юрист, баща ми беше юрист. Но изключително вярвам в това, че правосъдната система в България трябва да бъде колкото може по-бързо реформирана, защото това е в основната на всички останали реформи. Ако ние искаме да излезем от този свят на далавераджийство и шуробаджанащина и да станем нормална държава членка на ЕС, трябва да опитаме да го направим. И това е обща кауза.

5. "Корней Чуковски щеше да се радва, че някой в България го помни"

През 2003 г. попаднах за първи път на световно първенство по вдигане на тежести - във Ванкувър през ноември. Бях сред новобранците в групата български спортни журналисти. Имаше хора, които се занимаваха отдавна с това - като Теодор Черешев и Георги Банов, абсолютни корифеи. Миляна Велева също беше там.

Пристигаме и там избухва скандалът с подменените допинг проби на Гълъбин Боевски, Златан Ванев и Георги Марков - топщангистите на България по онова време. Никога няма да разберем точно каква е истината, но фактът е, че тримата имаха еднаква урина в пробите си. Както и да е...

Там всички се познават - Тео Черешев е ходил сигурно на двайсет такива първенства, естествен лидер на групата, същински алфа. Аз стоя отстрани и в един момент ме викат: "Ела, бе, ела да те запознаем с Митята!" Уточнявам, че този човек всъщност се казва Дмитрий Чуковски и в Русия никой не го нарича "Митя", а му казват Дима.

Още когато протегнах ръка и видях името му на акредитацията, ченето ми увисна. Вече споменах 133-то училище, където съм учил не едно и две произведения на легендарния Корней Чуковски - най-популярния съветски и руски детски писател. И този човек ми казва: "Корней Иванович щеше много да се радва, ако знаеше, че в България все още някой го помни!"

Оказа се, че това е правнукът на Корней Чуковски, който освен че коментира вдигане на тежести, е нещо като заместник-шеф на спортната редакция на НТВ, чийто шеф пък е майка му Анна Дмитриева - първата руска тенисистка, пробила на "Ролан Гарос" и "Уимбълдън". И това подаване на ръка изгради впоследствие през годините едно супер приятелство.

Ето това остана като най-яркия спомен от това посещение във Ванкувър. То засенчи дори факта, че в Канада успях да се видя с моя съученик от първи клас Симеон Караджов, който е кръстник на дъщеря ми. Или че отидох на концерт на Карлос Сантана. Тогава намерих нов приятел, какъвто дори не съм подозирал, че мога да намеря. И до днес с него сме на една вълна. Това е един от най-светлите моменти в цялата ми кариера, която в момента определено не се намира във възход. Но както се казва, аз съм си взел своето. И тези приятелства са най-ценното, което имам.