Николай Табаков е писател, автор на 13 прозаични книги - сборници с разкази и романи. Два от романите: "Няма да е все така" и "Нула време" са избирани за Роман на годината, съответно през 2009 и през 2019 година. Носител e на националната литературна награда "Проф. Димитър Димов" за цялостно творчество.

-------------------

  1. ДОКТОР ТОНИ ГЕОРГИЕВ

   С този човек сме приятели от години. Ми ще се гордея, що да не се гордея? Първо - доцент Антони Георгиев (Тони Коляното) е травматолог от най-висока класа, всъщност - най-добрият в своята професия. И второ - няма равен на себе си като човек. Ще илюстрирам тези две твърдения ето така:

   Няма и година откакто цъфнах в кабинета му с контузено рамо и доста нащърбено самочувствие. Оказа се, че трябва да ми поставят инжекция в ставата, специална работа за доценти. Набутаха ме в амбулаторията, старшата сестра - строга като стенен часовник - веднага ми нареди да се съблека до кръста. Опитах да протестирам, казах, че ако трябва да спазваме някакъв паритет, хубаво би било и тя да се съблече. Шегички. А тя най-сериозно ме запита дали няма да припадна. Глупости, разсърдих се аз. Появи се Тони, рече да се отпусна и се започна една процедура, не ти е, майко, работа. Започнах да мисля, че и онази работа със смъртта е подобна. Човек търпи болка, търпи мъка, търпи старост. Само че накрая му омръзва и като тегли една на всички, вземе че си отиде. В този момент болката стана толкова непоносима, че наистина щях да припадна. Като в просъница чух гласа на доцента. Боли ли? - пита ме. Отговарям чинно - Ъъъ... докторе... боли, мамка му!

   - Е - казва уж успокоително той. - Такъв е животът.

   На това ли му викат приятелско отношение?

   Друг спомен - седяхме си в ресторанта ние тримата - Докторът, аз и художникът Греди Асса. Ние все така си седим - приятелски. Като по-млади говорехме за жени, като по средняци - за работа, като поостаряхме - захванахме за болежки. Преходна, значи, история. Но както си седяхме, чух Докторът да говори за вечносттта, а щом чуя някой да подхваща тази щекотлива тема, веднага наострям уши. Защото - ако трябва да бъда честен - нямам книга, в която да не дрънкам за вечността. "Само едно нещо е вечно - рече в това време доктор Тони Георгиев. - И това е приятелството. Всичко останало е преходно."

  И животът не ни е даден за радост, повече му е болката, и приятелството, ако е такова, наистина е вечно.

   - Прав си, Докторе, много си прав!

 2. ЗА ПАНТЕВ, РАЗБИРА СЕ!

   Ние - една разнолика банда интелектуалци - се събирахме всеки вторник. На тези събирания гвоздеят на програмата, кибритената клечка под газовата бутилка, бомбата на вечерта, новогодишната заря с шампанското се наричаше Андрей Пантев. Боже, на какви глупости съм се наслушал! Казах "фриволното", все едно че казах "Пантев". Истории за жени, истории за вино и жени, истории за филми и жени, истории за жени в лодки, понякога и без лодки, истории за историчността на историята, наречена "жена". Случваха се и истории без жени. Но рядко.

   Всъщност една недотам съвършена черта - приказването. Голямото говорене.

   Почти съм убеден, че след смъртта на Петър Увалиев Андрей Пантев е другият човек, който знае (и може) да използва всички нюанси на блестящия (и изискан) български език. Говоренето му се катери и спуска по стръмните брегове на българския лексикален релеф с такава лекота, че на слушателите им се завива свят. Високият стил се сменя неочаквано и слиза до пародийно-бравурна гротеска. Изобщо - чудеса!

    Няма да забравя една среща в град Брегово, Видинско. Случи се празник на града, а бай Андрей бе поканен да произнесе реч. Той не знаеше за какво точно ще говори, темата му я "подадоха" в движение. България и европейските ценности. Или нещо от сорта. "Добре", каза и застана зад катедрата. Триста човека. Триста чифта очи. Андрей Пантев е това, не е шега работа. И се започна. Като ви казвам, че в залата муха да бръмнеше, щяха да я линчуват, нищо не казвам. Вниманието на хората беше налепено върху Пантев като каучуков клей. Европейските ценности се оказаха познати. Българските пък - основополагащи. Отглеждането на децата, почитта към старите и мъдрите, какво ли не. В този момент обаче звънна мобилният телефон на оратора. Засечка. Без ни най-малко да се смути, Пантев извади слушалката, каза няколко учтиви фрази и затвори. Публиката не смееше да шукне.

   - Е, какво да се прави - повдигна рамене той. - И мен ме познават някои жени.

   И продължи лекцията.

  3. ИВАН БОЖИЛОВ

   Висок, синеок, тежък характер. По онова време най-почитаният византолог не само до Драгоман, а изобщо по света. Като приятел - незаменим. Като специалист - да не си му насреща. Та този Иван Божилов сътвори книга, наистина тежка артилерия. Седемстотин страници сериозно научно изследване със заглавие "Византийският свят".  А аз - наивен човек - подарят ли ми книги, чета. И както споменах, запалих се. Естествено за Византия. И започнах да консултирам не с кого да е, а със самия Божилов. Разбира се, работата се оказа сложна. В скоби трябва да вметна, че ако човек иска да е честен със своите читатели, ще трябва здравата да почете. Ето затова моята си работа често се обръща на нещо като малък университет, хайде - нека е читалня.

Веднъж, трябва да е било през онази вълшебна пролет, когато цъфнаха налъмите, Иван скочи от бюрото си доста ядосан.

   - Какво е това? - запита яростно, сочейки с пръст собствения ми ръкопис, по който някой (той) беше задраскал с червено цял пасаж. - Откъде взе тези данни? Че по времето на Юстиниан в Константинопол имало 427 статуи, от тях само 80 християнски. Отгоре на всичко си добавил "отмъкнати или откраднати от целия свят". Това е измислица!

   - Не е измислица - съвзех се, дори се поухилих малко. - Тези факти ги има в книгата "Византийският свят" на страница 279, горе, вдясно.

   - Ха! - каза той и се втурна към лавиците зад бюрото, отрупани с литература.

   Грабна "Византийският свят", запрелиства нетърпеливо. И да. "На страница 279", при това "горе", още повече "вдясно" изброените факти си бяха там, даже надстърчаха предизвикателно. Мислех да му кажа да не си прави труда, но не посмях.

   Все пак разлистваше собствената си книга.

   4. КОГАТО НИКОЛА РАДЕВ ХОДЕШЕ ПО… ВОДАТА

   Никола Радев беше благородник.

   Нито повече, нито по-малко.

   Беше висок (не говоря за ръст, а за висотата на човешкия дух). Можеше да прощава, можеше да изслуша, можеше и да те постави намясто не с думи, а със собственото си поведение. Ако не те е срам, че Никола Радев ти е приятел – върши дивотии.

   Да де – но те е срам.

   Знам – сега вървя през спомена като старозаветен панегирик. Вървя като „Развейте още знамена“. Вървя като „Осанна“. Но така си беше. И никой не може да избяга от истината. А тя понякога се крие в думите. В цитатите. Те ни напомнят, че пишем за човека, а не за господ, който така и не спира да се разхожда наоколо. Затова - ето цитати:

   - Мислех си: на кораб, на който си бил, и при жена, която си обичал, не се връщай. Миналото не се повтаря никога.

   - Ти не ме гледай, че нямам бъдеще… Ако знаеш какво минало имам!...

   - И много пъти се случваше, Вася, заради водката да пропусна да уважа някоя жена, достойна за яко уважение, и с това, естествено, да я обидя. Признавам си: жени съм обиждал, но водката – никога!

   Да, да – за водката. Споменът ми е съвсем ясен, не се съмнявайте. Имах делова среща в кръчмата на културния дом „Лиляна Димитрова“. Там, обаче, на една от масите в ъгъла, вече седяха Никола Радев и поетът Андрей Андреев – и двамата руски (или съветски) литературни възпитаници. Изобщо не ме забелязаха, бяха се разгорещили, коси стърчаха, очи блестяха, длани потупваха по масата – спорят. Пътем казах на сервитьорката да занесе „ей на онези там, спорещите“ по една водка от мен. Поседях, поседях – чаках си срещата, ама по едно време се обърнах, за да видя какъв е ефектът от моята почерпушка. А те, ама и двамата, втренчили сърдити погледи в мен, ще ме изядат.

   - Какво, бе? – викам им. – Водка почерпих, не съм ви изял десерта.

   - Почерпи – съгласяват се те. – Ама тази ни е шестата.

   И пак гледат сърдито. Седнах при тях, срещата ми пропадна... Кой ги знае какви жени не са уважили тази нощ!

   Спомени значи – идват, отлитат.

   А Никола Радев го няма. Не виждам усмивката му, не пием водка, само от време на време чувам гласа му. Когато разтворя „Седем ключа на вода“. Когато се засмея с „Господ по земята“. Когато мечтая, бленувам, сънувам.

   Ето - чувам гласа му!

5.  ДВА ЛЕВИ БОТУША

  Дотук имам тринайсет книги, а само веднъж съм използвал прототип, тоест - човек, който служи за създаване на литературен герой. Обикновено героите ми са събирателни образи, жертви на натрупани впечатления от кол и въже. А този не посмях да го пипна. Защо ли? Ами защото когато Господ сътворява чешити, творенията му не подлежат на редактиране.

   Със Сашо Цветков, наречен още Бизи, се запознах в кръчмата на крайдунавското село Гомотарци. Беше тежка зима, снегът бръснеше както онзи от Севиля, реката Дунав димеше в падащия здрач. Бяхме излезли с моторница по течението с надеждата да стреляме диви патици, но когато от брега блеснаха светлини и ние видяхме гостилницата - приклекнала в снега и топла като домашна питка - нямахме нужда от подканяне. Скочихме на брега и...

   И тъкмо тогава попаднахме на следите!

   В началото не обърнахме внимание, всичко изглеждаше наред, дори много естествено си изглеждаше. После изведнъж схванахме грешката. Ама че работа - от водата, сякаш от нищото, излизаха човешки стъпки и поемаха към кръчмата. Как така? Този човек, ако изобщо е човек, не беше оставил обратни следи. Снегът нагоре и надолу по реката изглеждаше чист, девствен, недокосван. Не можеш да излезеш от водата, ако изобщо не си влизал в нея, нали? 

   На всичко отгоре следите бяха от два леви ботуша. За капак, дето се вика.

   Какво, дявол го взел, се случваше? Воден дух ли излизаше от водата, или присъствахме на оживяла радичковска история? Втурнахме се по следите, та право в кръчмата. Вътре народ, оживление, рибарски лакърдии - не можеш се провря между тях. Аз обаче се проврях и захванах да повдигам покривките на масите, да търся двата леви ботуша. Открих ги, кръстосани на пода, после вдигнах очи и се вторачих в собственика им. Млад човек, синеок, с изсветляла коса и руси мустаци. Веднага запитах защо е с два леви ботуша, а той най-невинно ми рече, че по-бързо износвал десните.

   - Що не си купиш нови тогава?

   - А пари откъде? Дай пари и ще си купя.

   Премигах. Бях се хванал в капана на собственото си любопитство. Ами сега?

      - Ще ти кажа какво да направиш - влезе ми в положението онзи с ботушите. - Турни ме в следващата си книга и ме използвай за прототип. Ама трябва да викнеш две бири.

   - Ъ?

   - В този живот всичко се плаща! - изтърси дълбокомислено той.

   Съгласих се. Животът си струва парите. Затова седнах и написах книжката "Ветровете ни мраморни". Там, разбира се, всичко е обяснено. И следите. И загадките. И водните духове.

   Ама трябва да викнете две бири.