Трудно е да се намери по-всестранно развит и същевременно световно признат българин от Петър Увалиев. Дипломат, филмов продуцент, сценарист, театрален режисьор, изкуствовед, писател, преводач, радиожурналист, критик, университетски преподавател... Познат по света с псевдонима Пиер Рув, избягалият от родината си дисидент остава в историята като един от най-безкористните посланици на България, работил за нейното име и имидж до последния си ден.
Роден на 12 януари 1915 г. в София и починал на 11 декември 1998 г. в Лондон, Увалиев отдава целия си живот в услуга на сънародниците си и се превръща в може би най-влиятелния български интелектуалец емигрант през втората половина на ХХ век. Определил сам себе си като "българоман" и отказал да влезе в директна политическа конфронтация с комунистическия режим, той получава етикета "невъзвращенец", но едновременно с това заслужава и уважението на еднопартийната държава и нейната агентура.
---
Петър Увалиев е роден на столичната улица "Кърниградска" в семейството на учителите Христо и Гина Увалиеви. И двамата му родители произхождат от уважавани родове, като самият той е кръстен на дядо си Петър - адвокат, владеещ пет езика.
Бащата Христо се е дипломирал в Швейцария и Германия и е преподавател по френски език във Висшето педагогическо училище, впоследствие прераснало в Софийския университет. Майка му Гина пък е специализирала френски език в Гренобъл и от начална учителка се издига до директор на основното училище "Иван Денкоглу" в столицата, днес познато на всички като 127-о СУ на ул. "Петър Парчевич".
Христо Увалиев умира, когато Петър е само на 14 г., но вече е успял да възпита сина си да бъде и българин, и европеец, да учи и да говори много езици. За баща си Увалиев казва, че
"пет месеца преди да почине, ме научи да бъда патриот"
Макар и рано останала вдовица, Гина Увалиева успява сама да възпита и изучи Петър и сестра му Теодора, по-късно известна на Запад като Дора Валие.
Петър Увалиев получава много солидно образование. Преминава през руска белогвардейска забавачница, учи в италианското основно училище и прогимназия в София, след което - във френския колеж "Св. Августин" в Пловдив. За родителите си по-късно Пиер Рув споделя: "Майка и татко съзнателно разширяваха границите на нашата България, тя обхващаше културата на целия свят".
Въпреки че отрано е имал интерес към изкуството и театъра, заради желанието на майка си Петър записва да следва право в Софийския университет. След дипломирането започва да пише рецензии за филми във вестници. Сътрудничи със статии на много наши печатни издания, между които "Златорогъ" и "Свободен народ". Участва в екипа на Сирак Скитник в първите предавания по Българското национално радио. Пише и песни в сътрудничество с композитора Йосиф Цанков.
През 1936 г. започва работа в Дирекцията по печата към Министерството на външните работи. Владее отлично 7 чужди езика, което го прави ценен и търсен кадър. През 1942 г. заминава за Рим като трети секретар на българската легация, с което поставя началото на дипломатическата си кариера. След падането на Бенито Мусолини се установява във Венеция.
В края на Втората световна война (1944-1945 г.) е арестуван от Гестапо и е изпратен в Кьонигсберг (днешния Калининград в Русия), където прекарва близо година в лагер за дипломати. Според дипломатическия му паспорт той се завръща в България от Румъния през Русе на 26 октомври 1945 г. В България обаче вече има нова власт.
От МвнР е пратен отново в чужбина - като втори секретар на легацията ни в Лондон, а после получава назначение като първи секретар в Прага. Заради несъгласие с философията на новата власт обаче отказва да го приеме и
търси политическо убежище във Великобритания
Молбата му е удовлетворена, а у нас скоро е провъзгласен за "невъзвращенец".
Разтрогва се и първият му брак с Ивайла Вълкова, а българският съд го осъжда задочно на 5 г. затвор. През 1962 г. сключва брак с втората си съпруга - Соня Джойс, която остава негов спътник до смъртта му.
В Лондон Петър Увалиев започва от 1948 г. да сътрудничи на българската секция в радио Би Би Си като нещатен сътрудник с радиопиеси, драматизации и беседи. По-късно води и рубрика, озаглавена от него "Думи по вятъра". Започва да поставя пиеси в провинцията.
Под псевдонима Пиер Рув той работи като арт критик в английски, италиански и френски списания, като режисьор, продуцент, лектор в престижни университети, семиолог, публицист. Освен това той е и преводач на българска поезия на чужди езици. Превеждал е на френски, немски, италиански, испански и английски творби на Пейо Яворов, Теодор Траянов, Никола Вапцаров, Елисавета Багряна. Автор е и на книгата за английския художник Уилям Търнър.
Петър Увалиев определено не харесва политическия режим в България, но през всичките години в Англия той няма явна политическа дейност като други емигранти, като например Георги Марков. Впрочем именно той изиграва огромна роля за заминаването на писателя дисидент за Лондон и оставането му там като редактор в Би Би Си.
По-късно самият Увалиев споделя със своята близка приятелка и журналистка Бригита Йосифова, че не е бил и никога не се е чувствал политическо лице. "Останах в чужбина без намерение да вея политически байраци", казва той.
През 70-те години
Петър Увалиев дори помага на Людмила Живкова,
докато тя е на специализация в Оксфорд. Макар и неофициално, тъкмо това отваря пътя му обратно към България. Официално е поканен чак през 1992 г. През 1994 г. е възстановено българското му гражданство. Удостоен е със "Златно перо" от Съюза на българските журналисти.
Темата, че е бил нещо като наставник на дъщерята на диктатора Тодор Живков, е коментирана след смъртта му от неговата съпруга Соня Рув-Увалиева:
"Людмила Живкова беше приета в дома ни като всеки българин - Петьо я ценеше. И аз мога да кажа само хубави неща за нея. Тя беше невероятно амбициозна и умна млада жена, която с изключителна енергия направи много неща за родината си. Защото имайте предвид, че и до ден днешен имам дори студенти, които трудно биха отговорили коя е столицата на България и често получавам отговори "Букурещ" и "Будапеща". Петьо общуваше така, че караше чужденците да се заинтересуват откъде е, каква е неговата страна. Хора като него и Людмила Живкова бяха едни неформални посланици на най-доброто впечатление за България".
През годините дейността на емигранта Увалиев е наблюдавана системно от българските власти чрез агентите в Лондон. Ето какво споделя за него Димо Станков, който официално е българският аташе по печата в британската столица, а неофициално - разузнавач от Държавна сигурност:
"Да, той не мислеше като нас. Но той не мислеше и като англичаните. За него нямаше значение на коя точка на земното кълбо се намира. Той бе винаги свободен човек, волен дух. Имаше обаче голяма любов, нестихваща страст към България, към родния език. Казвал ми е с мила усмивка: "Тук, в чужбина, се уча да бъда българин".
