Quantcast
От Троя до Галиполи през Дарданелите | СЕГА
facebook
twitter

Уикенд

От Троя до Галиполи през Дарданелите

Тук преди 3000 години се води една от прочутите битки на древността, а преди сто – едно от най-смъртоносните сражения през Първата световна война
 Емил Л. Георгиев
Този дървен кон не е троянски, а американски, от филма с Брад Пит.

Ако пътешествията в чужбина са ви страст, за вас всички екскурзии по света са хубави — но истината е, че някои места просто имат повече забележителности за показване от други. И понякога тези места са толкова близо, че просто е неприлично да не си ги посетил. 

Такова място е град Чанаккале в Турция, който се намира на Дарданелите. Земите около пролива, който дели Европа от Азия и свързва Егейско с Мраморно море, са напоени с история и с много кръв  – в далечното, но и в близкото минало. Тук преди около 3000 години се води една от най-прочутите войни на древността, а преди сто – една от най-смъртоносните битки през Първата световна война, битката за Галиполи. 

 

Между две велики битки 

 

Разстоянието от София до Чанаккале е около 600 км. Ако тръгнете с автобус рано сутринта и не ви забавят много на границата, може още в ранния следобед да сте в Еджеабат – малък град от европейската страна на пролива, където ще забележите много забрадки и мустаци. Оттам до Чанаккале се пътува около 20 минути с ферибот, на който почти всички пият чай. Ще пристигнете следобед, тъкмо навреме, за да се настаните в хотел и да се поразходите преди вечерята. На пет минути от пристанището ще откриете и една от най-новите местни атракции - Троянския кон.

Той не е точно историческа, а по-скоро филмова забележителност, тъй като е бил реквизит във филма "Троя“ на Волфганг Петерсен. Малка част от филма е снимана в околностите на Чанаккале (а по-голямата в Малта и Мексико), но Брад Пит е решил да дари коня точно на турския град. Причината е ясна - истинската Троя на Омир, или поне това, което е останало от нея, не е в Мексико, а тук, на трийсетина километра на югозапад, съвсем до входа на Дарданелите. 

Но за Троя вече ще е късно, запазете си я за следващия ден. Сега можете да седнете на открито в някое от многобройните заведения на крайбрежната улица и да се насладите на гледката - слънцето залязва над крепостта Килитбахир от отсрещната страна на пролива. Ако, както си седите в Азия и гледате залеза над Европа, се развълнувате и решите да отбележите красивия момент, примерно с чаша бяло вино - може и да не успеете. Затова питайте предварително. В повече от половината заведения — по-евтините, алкохол не се сервира. Точно в едно такова място ядохме страхотен лахмаджун (тънка турска пица с кайма, чушки, домати, лук и разни подправки). 

Султан Мехмед II Завоевателя, който през 1451 г. е построил крепостта Килитбахир, най-вероятно също е гледал с вълнение и копнеж на запад (както повечето султани по онова време), но едва ли е пил какъвто и да е алкохол. Специално Мехмед II е гледал също и на изток, защото през 1453 г. му предстояло да завземе Константинопол, но преди това е искал да се погрижи за контрола над проливите. 

180-хилядният Чанаккале е град с доста европейски вид, хубави паркове, евтини магазини, много паметници и джамии, въпреки че в географски смисъл от нашия континент и европейската част на Турция го делят 1200 метра море. Чанаккале и отсрещният град Еджеабат с крепостта Килитбахир са разположени на най-тясното място на пролива и между тях пътуват почти ежечасно фериботи с пътници, автобуси и автомобили. А трафикът през  Дарданелите - връзката на Средиземно и Егейско море с Мраморно и оттам през Босфора - с Черно море, е още по-натоварен - на ден преминават по 150 танкера. Но - чудна работа -  не видяхме нито едно задръстване. 

 

Троя - те са 9 и за всички се грижат добре

 

На другия ден при пристигането в археологическия комплекс, преди да влезем в самата Троя, попадаме на нещо като празен паркинг, в средата на който е „паркиран“ още един дървен кон. Американският е направен по-добре, този е леко приклекнал, сякаш е тръгнал да сяда, но в последния момент някой му е дръпнал стола. Обаче е по-голям и на гърба му има нещо като къщичка. Най-важното е, че в него може да се влиза и излиза на групи, както са правили ахейците. Може и да си покажете главата през някое от прозорчетата на корема му и да се снимате за спомен.

Има и магазин за сувенири - не вътре в коня, но съвсем наблизо. Там продават сгъваеми троянски коне от хартия и ахейци от бронз. 

Ако трябва да сме съвсем честни, нищо от всичко, което си мислим, че знаем за Троянската война, не е сигурно - все пак това е много, много стара история, от времето, когато писателите още не са можели да пишат и е трябвало да помнят всичко, което съчинят. Дали Омир е съчинил Илиадата и дали изобщо е съществувал, също не е ясно. Сигурно е само, че Троя е съществувала, и то многократно - на хълма Хисарлъка една върху друга, всяка нова стъпила върху останките на предходната, лежат девет Трои. Различни градове от различни епохи, защото през последните 5000 години мястото е заселвано, разрушавано, опожарявано, опустошавано и отново заселвано многократно. Както казват специалистите по недвижими имоти - локацията е най-важна.

Но и реставрацията също е важна. Руините на Троя изглеждат внушително и автентично - нищо общо с така наречения античен културно-комуникационен комплекс „Сердика“ в центъра на София. 

Първата Троя, както и да се е казвала, е била процъфтяващо търговско селище, появило се на това място около 3000 години преди н.е. Последната, деветата, е Илион - по времето на император Август, когато градът става важен търговски център преди възхода на Константинопол като столица на римската империя.

Археолозите смятат, че „нашата" Троя - тази, за която разказват Омир в „Илиада“ и Волфганг Петерсен в „Троя“, е №7. Тя е съществувала в средата на XIII век. пр. н. е. и била разрушена по време на война. Дали наистина Парис е довел тук хубавата Елена, Ахил е убил Хектор, а после по идея на Одисей градът е превзет с военна хитрост под формата на дървен кон, е друг въпрос.

Всичко в древния  град с площ 300 декара изглежда добре уредено. При обиколката си посетителите преминават покрай пластовете от различните исторически периоди. През повечето време те не стъпват върху древните камъни, а по прокарани между тях дървени пътеки с перила. Навсякъде има указателни табели, които обясняват къде си и какво виждаш. Там, където има по-крехки структури, като най-старите градски зидове, изградени от глинени тухли, са изградени защитни покривни конструкции.

Но никъде, дори в археологическия музей Чанаккале, където има експонати от Троя, няма да видите „съкровището на Приам“ и „накитите на Елена“, които Хайнрих Шлиман си мислел, че е намерил. Откривателят на Троя ги отнесъл със себе си в Германия, където през 1881 г. ги придобил Кралският музей в Берлин. През 1945 г. обаче те изчезват безследно. Сега вече знаем, че въпросните накити и скъпоценности не са били на Приам и Елена, защото са открити в пласта на много по-старата Троя II. Знаем и къде са - в Пушкинския музей в Москва. Оказва се, че съветската армия освободителка ги е прибрала като военна плячка. През 1998-а в Русия приеха закон, позволяващ запазването на откраднатото като компенсация за разрушаването на руски градове и плячкосването на руски музеи от Германия по време на войната.

 

Галиполи - новите измерения на бойното другарство

Преди 105 г., по време на Първата световна война, силите на Антантата се опитват да завладеят проливите, за да стигнат до Истанбул. Османската империя се съпротивлява яростно. От едната страна са британци и французи. Малко по-късно се включват войници доброволци, обединени в Австралийския и новозеландски армейски корпус (на английски Australian and New Zealand Army Corps - ANZAC). Във водите на Дарданелите и на европейския бряг, полуостров Галиполи, се води една от най-кръвопролитните битки в Първата световна война.

Умират стотици хиляди и от двете страни. Един от командирите от турската страна с голям принос за победата е Мустафа Кемал Ататюрк, основателят на съвременната светска (вече по-малко) турска държава. С цената на огромни жертви турците успяват да удържат проливите, но губят войната. Силите на Антантата дават още повече жертви, но успяват да стигнат Истанбул. След края на войната се случват необичайни неща. Австралия и Нова Зеландия обявяват 25 април за национален празник под името денят ANZAC. На този ден на Галиполи дебаркират първите подразделения на австралийско-новозеландския корпус, повечето от които загиват. Полуостровът днес е осеян с надгробни плочи и военни паметници. Най-много са турските - на Кемал Ататюрк, на войници, има и един на турски офицер, който носи на ръце ранен австралийски войник. Има няколко десетки британски, френски, австралийски и новозеландски. Те създават впечатлението, че всички войници там са се били на една и съща страна.

Всяка година на 25 април пристигат хиляди туристи от Австралия и Нова Зеландия, но и през останалите дни могат да се срещнат англоговорящи групи със значки ANZAC. Може би всичко тръгва от думите на Кемал Мустафа, които са издълбани върху мраморната плоча на един от монументите в Галиполи:  „Онези герои, които проляха кръвта си и загубиха живота си … Сега вие лежите в приятелска земя. Затова почивайте в мир. Няма разлика между Джони и Мехмет за нас, те лежат рамо до рамо тук, в нашата страна … Майките, изпратили синовете си от далечни страни, могат да изтрият сълзите си;  вашите синове сега са под нашата закрила и почиват в мир.  След като загубиха живота си на тази земя, те станаха и наши синове“.

Още

Пътуващ към Бургас товарен кораб потъна в Черно море

17.01.2021

Обновена

6134 33
Енисей - пътешествие по реката на руската душа
Ердоган предлага Турция да замести Великобритания в ЕС

12.01.2021

6256 134