Quantcast
Виктория, която броди по дирите на думите | СЕГА
facebook
twitter

Уикенд

Виктория, която броди по дирите на думите

Авторката на бестселъра "Глина" събира и съживява стари български слова
1 041
 снимка: Невена Рикова
Виктория Бешлийска

Words Do Worlds се появява през 2018 г. като един от многобройните лични блогове, посветени на събирането на впечатления от пътувания, книги, лични преживявания... Много бързо обаче авторката Виктория Бешлийска намира истинския му пулс: на рождения си ден тя моли онлайн аудиторията си - тогава скромните 450 души - да й подари по една стара, забравена дума. Така се ражда инициативата "Обичам българските думи", която на свой ред води до прекръщаването на страницата в "По дирите на думите".

Днес последователите са над 46 000 и усилено коментират и преживяват архаизмите, които авторката споделя. "Понякога хората просто търсят значението на някоя дума и ако мога да го намеря в източниците, с които работя, помагам. Друг път ми задават въпроси, свързани с обичаи или старата народна вяра, например наскоро ме питаха дали знам откъде идва изразът “бере душа” и обещах на дамата специална публикация по темата", признава тя.

"Думите създават светове", това значи първото, английско заглавие и макар днес то да е сменено с българско, Виктория наистина вярва в него. Това убеждение покълнва в нея дори по-рано, след като прочита разказа на Георги Господинов "Божури и незабравки", който стои в основата на нейна лична житейска история в продължение на много години. 

"По дирите на думите" се ражда като малко бягство на майка, която след раждането на второто си дете търси спасение от всички онези "трябва" на забързаното ежедневие. "Имах чувството, че времето се изплъзва неумолимо между пръстите ми и ще трябва да се превърна в онази метафорична решетка, която Елиф Шафак така добре описва в романизираната си автобиография “Черно мляко”, перифразирам: жената е решетка, през която тече времето на другите". Ето защо Виктория решава да задържи времето, вдъхвайки нов живот на старите български думи. 

Част от тях тя намира, като

 

пътува до малки и забравени места,

 

посещава не толкова популярни музеи или чете българска литература. Но по-голямата част от думите сякаш сами я намират. След като започва работа по страницата, внезапно се оказва, че носи огромен запас от стари думи в паметта си, останали й от детството, които в дадена ситуация изникват съвсем неочаквано, след като години наред нито ги е чувала, нито се е сещала за тях.

Разбира се, голяма част от публикациите в блога се дължат на последователите, които ежедневно изпращат предложения, някои от тях - цели списъци с думи от родния си край, събирани с години, а други - книги с фолклор и легенди. "Благодарна съм и в същото време осъзнавам това каква огромна отговорност е, защото в мое лице хората сякаш виждат ковчежник на старите думи", признава Бешлийска.

До момента на страницата "По дирите на думите" са публикувани

 

около 500 думи с техните тълкувания,

 

иначе събраните в колекцията й са много повече. "Имам любими думи и непрекъснато откривам нови, които ме изумяват със значението или звучността си", признава Виктория. Ето някои от тях:

Аране - галено обръщение към малко дете, която става любима и на читателите на романа "Глина"; 

Пезул - малка ниша в стената или над огнището;

Любя - "истински любя тази дума и съжалявам, че не използваме нея вместо обичам!", казва Бешлийска.

Едни от най-харесваните и споделяни думи в блога, предизвикали множество коментари сред последователите, са сполай (благодаря), сафирясвам/осафервам (опомням се, идвам на себе си), загоритенджера (човек, който се улисва в сладки приказки), мъна (обръщение към малко дете, което се оказа едно от най-разпространените в България, относно етимологията - смятам, че идва от “мънинко”) и чуфърлига (пак като обръщение към дете, идва от народната форма “човарлига” за чучулига). 

Голяма част от събраните думи Виктория Бешлийска вгражда в своя дебютен роман "Глина", който излезе в края на 2020 г. и оглави класациите за най-продавана художествена литература през цялото първо полугодие на 2021-ва. Продължава да се търси от читателите и досега. 

Книгата се ражда от желанието

 

да извади наяве забравената бусинска керамика

 

- от нейната красота Виктория е поразена при едно случайно неделно посещение в малкия музей на трънското село Бусинци. 

"Много ясно си спомням какво усетих при влизането си за първи път в музея и поглеждането към най-старите жълто-зелени съдове, изложени там. Колкото повече се отдалечавам от този момент, толкова повече смятам, че това тогава беше истинско просветление. Наречете го прозрение, осенение или както щете. Едно напълно нерационално свързване с нещо, което сякаш винаги си познавал, но за малко си забравил", признава тя. След като се връща в София, започва ожесточено да търси и чете всичко, написано за тази керамика и за керамиката в България като цяло. "Ясно поставих пред себе си задачата повече хора да разберат за това национално богатство, като посетят селото и видят старинните съдове с очите си. И това днес е факт, случва се и ще продължи да се случва - потвърждение за това са десетките писма и снимки от непознати за мен хора, които споделят, че заради книгата отиват там", разказва авторката.

Бешлийска не е целяла съзнателно "украсяване" на романа с думите от колекцията си. "Истината е, че цялото проучване на темата и епохата, потъването там на място в Бусинци не налагаха “вграждането” на думите да се случва изкуствено. В процеса на писане езикът ми следваше някакъв свой естествен ход, беше като шепот, идващ много отвътре. Когато си дълбоко свързан с темата и влизаш в света на героите, виждаш всичко там такова, каквото е, ти само трябва да го изкажеш. Разбира се, за да попаднеш в тази “машина на времето”, се изисква добра предварителна подготовка, свързана с проучването на темата и епохата, силна концентрация и пълно отдаване".

Тя постига това отдаване като

 

живее три месеца в селска къща в Бусинци

 

- изолирана от големия град, ежедневната си работа, близките. Тези три месеца бяха абсолютен вододел  - не само защото живях сама там и написах първия си роман, а защото в личен план преминавах през криза и навлизах в нов етап от живота си, признава Виктория.

Къщата, в която живее, е усамотена, в най-високия край на селото, след нея започва гората. "Беше тихо и “птицепойно” в същото време. И ужасно красиво - от двора привечер се виждаше залязващото зад връх Руй слънце, а сутрин планината обикновено беше потънала в розови мъгли, които се вдигаха бавно, пласт по пласт чак до обяд и отдолу се откриваха склоновете и китните знеполски поля. Същинска благодат!"

Бешлийска си спомня с благодарност за общуването със съседа - 70-годишния чичо Стоян, работлив и жизнен мъж, който гледа в двора си каквото се сетите, от картофи и бакла до фенел и арония. Говорели си всеки ден през плета, той често й носел по нещичко от градината си. Виктория си спомня с умиление и за десетината овце, които преминавали свободно през портата и пасели в градината на къщата, озарявайки тишината със звука на чановете си. 

"Въпреки че самата аз нямам корени в Трънския край, през цялото време се чувствах толкова на място, сякаш съм поникнала от тази земя", споделя авторката на "Глина". Виктория е градско момиче, макар че корените й са от Еленския Балкан и от плевенското село Гиген. Израства в Плевен, а след завършването на гимназия живее в София - вече 21 години. Родителите й са хора на точните науки - и двамата са лекари, но Виктория казва, че на двете нишки в рода си - плевенската и еленската - дължи и множеството стари думи, запаметени от детството, наред с интересни семейни истории. 

Самата Виктория е по образование филолог, като

 

първоначално работи като учител

 

по български език и литература. "Не изключвам възможността един ден да се върна към преподаването под една или друга форма. Традиционните професии, каквато е и учителската, са мисионерски професии. Ако чувстваш призвание, не бива да се съпротивляваш", признава тя, макар после да е работила като редактор в издателство и копирайтър, а впоследствие се занимава с маркетинг и стратегическо планиране на рекламни кампании.

"Глина" е преобладаващо приета с ентусиазъм от читателите, макар че Бешлийска си дава сметка за масовия флирт и злоупотреба с патриотичното и фолклорното. "Има подобен флирт и дори манипулации, но те пак стъпват на някаква истина, макар и да я преиначават или да я употребяват твърде повърхностно. Доброто в случая е, че поне дават повод всеки да стигне сам до извора, до корена. Но разбира се, крият и риск от заблуда", признава тя. Откровено се дразни от патриотарството, от израждането на обичаи и ритуали в туристическа атракция - и е убедена, че истинското опазване на традициите няма нужда от показност. 

"Предаването на тези обичаи е нещо много съкровено, то винаги е обградено от някакво тайнство, предава се между хора в семейството или между земляци, защото тъкмо в това е силата му - преданието като вид посвещение в знанието между ближни. При такова “посвещение” духът остава опазен", смята тя.

 

Още

Никулденската риба
Из кърджалийските меандри, скални феномени и мостове
Акрополът: Зов за завръщане

03.12.2021

477