На 91-годишна възраст след асистирано самоубийство си отиде световноизвестният френско-швейцарски режисьор – представител на „новата вълна“ във френското кино, актьор и продуцент Жан-Люк Годар, съобщи френския в. "Либерасион", позовавайки се на информация от близките му. Пред изданието роднините казват, че "той не беше болен, беше просто уморен. И затова реши да приключи с всичко. Това беше негово решение и за него беше важно, това да стане известно". В последните години Годар живееше в родината на майка си - Швейцария, където евтаназията и асистираното самоубийство са разрешени. Годар е потърсил помощ за доброволно прекратяване на живота заради "тежки инвалидизиращи патологии" според медицинската документация, обясни съветникът на семейството Патрик Жанре, потвърждавайки информацията на "Либерасион".

Изданието го определя като "тотален режисьор с хиляда живота". Носител на романтичен темперамент, откривател на нов тип красота, гений на провокацията и яростен саморазрушител, Годар заема място сред всепризнатите гении на киното през XX век заедно с Микеланджело Антониони и Ингмар Бергман. 

Жан-Люк Годар е роден на 3 декември 1930 г. в Париж в семейството на лекар и наследница на швейцарски банкерски род. През 1949 г. младият Жан-Люк започва да изучава антропология в Сорбоната, а година по-късно – да публикува собствени статии, посветени на седмото изкуство. През 1954-та дебютира като режисьор, заснемайки свой късометражен филм. Във втората половина на 50-те участва по различни начини в заснемането на повето от филмите на Трюфо. Пише статии за филмовото списание Cahiers du Cinéma.

През 1960 г. Годар представя първия си пълнометражен игрален филм „До последен дъх“ с Жан-Пол Белмондо и Джийн Сибърг в главните роли, който много скоро добива култов статус. Той не прилича на нищо друго, създадено дотогава. „До последен дъх“ очарова критиците и пленява публиката. И до днес филмът е естетически пример за много режисьори. Неизменно заема място в класациите на филми, които променят историята на киното. Особеното в създаването му е това, че режисьорът измисля сценария преди самото начало на всеки снимачен ден, а актьорите имат право да променят диалога в процеса на снимките. Именно ранното творчество на Жан-Люк Годар бележи началото на т.нар. „нова вълна“ във френското кино. Ако масовите студентски протести през 1968 г. са видимият израз на искането за социална и политическа промяна във Франция, то новите филмови движения в Европа още преди това са започнали да предсказват този бунт.

По време на своята забележителна кариера Годар е автор на близо 150 филма, сред които знаковите „Жената си е жена“ (1961), „Презрението“ (1963) по Алберто Моравия с Брижит Бардо и Мишел Пиколи, „Банда аутсайдери“ (1964), „Лудият Пиеро“ (1965), „Алфавил“ (1965) и много други. От 1967 г. той се насочва към по-войнстващо идеологическо кино, експериментирайки с нови начини на филмопроизводство и нова естетика. Създава „Китайката“ (1967), British sound (1969), Pravda (1969), „Борбите в Италия“ (1970), „Дръж се, господарю, всичко е наред“ (1972) и др. 

През 70-те години Годар заснема много документални филми и материали на политическа тематика – за палестинската революционна организация, за комунистическите страни (заминава в Прага да заснеме тайно „Правда“), но повечето от тези филми не виждат бял свят.

В началото на 70-те години на ХХ век мотоциклетна катастрофа отдалечава за две години режисьора от киното. „Всичко върви добре“ (1972) отбелязва завръщането му към правенето на филми. Лиризъм и ирония, съзнание за кризата и нова образна чувствителност са характерни за филмите, които снима от края на 70-те: „Да се спасява който може“ с Изабел Юпер (1979), „Име: Кармен“ (1982), „Здравей, Мари“ (1984), „Детектив“ (1985), „Нова вълна“ (1990), „Германия, година девет нула“ (1992).

През XXI век създава „Ода за любовта“ (2001) – разказ за любовта, срещата, плътската страст, раздялата и преоткриването, разгледани при три поколения, „Нашата музика“ (2004), „Социализъм“ (2010) и  „Сбогом на езика" (2012).

Герой на множество яростни полемики през цялата си кариера, през 2017 г. Годар бива „преразказан“ в биографичния филм на Мишел Азанависиюс „Моят Годар“ с Луи Гарел в ролята на легендарния режисьор. Творбата е знак на персонална почит към маестрото и разказва за неговата любов с актрисата Ан Виаземски, за бурните дни на май 1968 в Париж, за това как Годар и колегите му от „новата вълна“ спират фестивала в Кан… В продължение на повече от 60 години Годар е се изявява като бунтар, като човек и артист „против“ – против капитализма, буржоазното мислене и масовата култура, но най-вече против „киното на бащите“, което атакува първо като критик, после като режисьор и политически ангажиран творец.

Последната работа на режисьора – „Книгата на образите“ (2018), е представена в конкурсната програма в Кан и печели специална награда „Златна палма“, но самият автор не присъства. В края на живота си той се оттегля в швейцарско село, като избягва светските изяви и публичността. В този случай обаче разговаря с журналисти по видео връзка чрез мобилния си телефон. „На тази възраст имам трудности да живея живота си, но още имам смелост да си го представям“, казва той.

На легендата на френското и световното кино принадлежни и следната песимистична мисъл за бъдещето на седмото изкуство: „Всичко свърши. Имаше време, когато киното можеше да повлияе на обществото, но това време си отиде”.