В-к "Сега" продължава да дава думата на експертите по повод предложените от просветния министър акад. Николай Денков нови правила за атестация на университетските преподаватели и актуализираните наукометрични показатели пред професори и доценти, които притесниха особено гилдията. Наскоро представихме позицията на проф. Людмил Антонов, доктор на химическите науки и професор по химия в Института по Електроника на БАН, водещ изследовател по програма ВИХРЕН и професор в ХТМУ. Днес е ред за мнението на гл. ас. д-р Щерьо Ножаров - доктор по икономика, магистър по финанси и магистър по право - преподавател в УНСС, член на Съюза на учените, както и на Българската стопанска камара, който разсъждава по темата от гледна точка на бизнеса и домакинствата, които реално с данъците си финансират висшите училища.
----------
Предложените нови минимални изисквания за академично израстване и нова методика за атестиране на преподавателите от висшите училища предизвикаха разгорещени дебати. Те дори доведоха до парадокса-висше училище (СУ), което е обявено за „научноизследователско“ чрез общото си събрание, да се обяви срещу реформата. Парадоксалното е, че ако наистина заслужава статут на научноизследователски университет, то това висше училище не би трябвало да има проблем с критериите за публикации и цитати в световните наукометрични бази-данни. Съветът на ректорите също се раздели на две, което особено много пролича на последното му изборно събрание. В този контекст, кои бяха грешките на министър Денков при провеждане на настоящата реформа и кои са правилните въпроси които той трябваше да си зададе?
Кого трябва да удовлетвори реформата и за кого работят държавните висши училища?
Принципът на „академичната автономия“ неправилно в годините се тълкува като право на феодално стопанство създадено в интерес на членовете на академичния състав и служителите на висшите училища. Ако се опитаме да избегнем думата „феодално“, можем да я заменим с по-съвременната дума „концесиониране“ на дадена дейност с прилежащата й инфраструктура с правото за отпечатване на дипломи в дадено професионално направление.
За кого работят държавните висши училища? Разбира се, че за данъкоплатците като съвкупност от бизнес и домакинства. Те със своите данъци финансират държавната субсидия за висшите училища и публичната собственост, която държавните висши училища ползват и се управлява в името на тези данъкоплатци.
Бизнесът е този, който очаква държавните висши училища да произвеждат квалифицирана работна сила. Бизнесът е този, който очаква държавните висши училища да произвеждат патенти на международно ниво, които да са достъпни и да го направят конкурентоспособен. Бизнесът е този, който очаква високоподготвени преподаватели от висшите училища да се включват като експерти в международни проекти, по които различни фирми или работодателски организации са бенефициенти. А данъкоплатците очакват да живеят в една икономика с висока добавена стойност и висок експортен потенциал, която може да бъде изградена единствено с високо подготвени кадри произведени от висшите училища.
Министър Денков трябваше първо да привлече на страната на реформата бизнеса и домакинствата, които реално финансират със своите данъци държавните висши училища. И чак след това да отвори професионален дебат с гилдията. Допълнителен проблем в това негово усилие се оказват и все още формалните настоятелства на висшите училища. Преди да започне такава реформа, министърът трябваше първо да активира тези настоятелства и да ги направи жизнеспособни, за да има гражданска подкрепа и контрол.
Реверанс към Scopus и Web of Science, които са частни фирми и публикациите в тях се заплащат
Да се твърди, че Scopus и Web of Science са чуждестранни частни фирми и трябва да ги игнорираме, защото техните услуги се заплащат, е все едно като отидете на лекар, да откажете да си вземете лекарство, защото в аптеката се плаща и то не е произведено в България. Тук е резонно да повдигнем въпроса, как един университет като Софийския, когато получава титлата на „научноизследователски“, я приема, защото тя върви с увеличено финансиране. А когато трябва да изпълнява същите тези наукометрични критерии за атестиране и преподавателско развитие – категорично възразява и се съпротивлява. Това не е ли двоен стандарт?
Нека да дадем следния реален пример. В момента малко висше техническо училище в София има катедра по икономика. В тази катедра от 11 преподавателя, цели 5 са професори, т.е. почти половината. Запитвайки се, какви грандиозни изследвания текат в тази професорска катедра, че половината да са професори, установяваме, че над 80% от публикациите им са във вътрешноуниверситетското списание, което е за техника, икономика, право и въобще всички науки. Същото се отнася и за цитиранията на тези учени – 90% са във вътрешноуниверситетското списание. Половината от тях са станали професори с жури, което е в еднотипен състав, почти едновременно и то в рамките на последната година. Изводът е, че сегашната нормативна уредба, позволява неща, които ги няма в нито една друга държава-членка на ЕС.
Относно хуманитарните науки, които се отличавали от точните науки. Ако погледнем последния доклад на Световна банка за българското висше образование, ще забележим, че България е на последно място по видимост на научните публикации в световните наукометрични бази-данни от държавите-членки на ЕС.
Тогава си задаваме въпроса, как в Scopus и Web of Science се интересуват от румънско право, румънска история, хърватска икономика. В същото време, българските учени твърдят, че никой не се интересува от българско право, история и икономика и затова не ги публикуват в чужбина. Отделно, че има десетки и стотици списания индексирани в Scopus и Web of Science точно по тези науки.
Отделно, относно твърдението, че дори Айнщайн нямало да покрие тези критерии – това далеч не е вярно. Дори и сега има множество нехабилитирани преподаватели, които ги надхвърлят в отделните науки, както и отделни висши училища с подобни критерии.
В чужбина, в елитните университети, дори искат веднъж на три години да се прави по една публикация в списание, класирано в топ 10 за съответната дисциплина или професионално направление. На много места не се признават статии в издания, които са с импакт фактор под 0.5 и дори 1, тъй като има риск те да излязат от Scopus и Web of Science, като това ще повлияе негативно на рейтинга на университета. Което пък ще доведе до по-малко кандидатстуденти и т.н. Докато в България, министър Денков предложи едни ниски според западните стандарти изисквания, които за доста хора, публикуващи цял живот във вътрешноуниверситетското списание и цитирани постоянно от колегата от съседния кабинет, се сториха високи.
Да не говорим как изглежда в очите на един асистент с публикации в Scopus и Web of Science нарояването на доктори на науките - т.нар. големи доктори - с нула публикации в международните наукометрични бази-данни. Колко фундаментално откритие е например да преведеш директива на ЕС и да я преразкажеш?
Министър Денков трябваше да предвиди достатъчен срок за висшите училища, които да се приспособят към новите изисквания, например 8-12 месеца, преди те да влязат в сила. Да имат време да променят вътрешните си правилници.
Защо бягат младите амбициозни хора които искат академична кариера в чужбина?
Във връзка с предложенията на министър Денков за създаване на национални критерии за академично израстване и атестиране се разнесе твърдението, че това щяло да уплаши младите преподаватели и те щели да избягат в чужбина. Точно обратното е. Сега в момента съществува разпоредба в Закона за висшето образование за прехвърлянето на преподаватели от едно висше училище в друго. Тази разпоредба се използва като пробив в закона. Хабилитираш се лесно в някой малък провинциален университет с ниски изисквания и след това с връзки се прехвърляш в голям елитен университет, като само спазваш занижените национални изисквания без конкурентен конкурс. Това обезсърчава младите хора, чието развитие се спира от „парашутисти“ и те заминават за чужбина където има ясни и обективни правила за кариерно развитие без дупки в нормативната уредба.
Министър Денков трябваше да обясни на академичния състав редицата допълнителни ползи от предприетата от него реформа.
В заключение, прогресът е неизбежен, битката е за неговото забавяне.
