Истинският ветеран винаги е бил пестелив на думи. Старае се да не си спомня и да не разказва какво е преживял. Не обича тези празници, не е позирал пред огледалото със своите награди, никога не е стъпвал на парадите. Той избягва салютите и маршовете, не се смята за герой, не се превъзнася и не чака почести. Истинският ветеран иска само да забрави това, което е невъзможно да бъде забравено. Иска да не помни това, което се е забило в паметта му и го терзае, разкъсва на части. Истинският ветеран има дупка в душата си. Често я запълва с алкохол. В редките минути от своя живот, когато все пак заговаря за войната, много псува и плаче. Потапяйки се в този кошмар, той трудно успява да се измъкне. Все пак трябва някак си да продължи да съществува, въпреки своето минало.
Истинският ветеран ненавижда истината за онази война.
Той не се смята за освободител,
не се гордее с някакви подвизи. Равнодушно, с някакво претъпено чувство, отбелязва, че по някакъв начин е останал жив. А неговите другари - не са. Понякога навярно се замисля защо неговите приятели вече ги няма, а на него му е провървяло. Отговорът е като камък в страдаща душа, от който не можеш да се избавиш. Истинският ветеран е с разклатено здраве. Рядко доживява до старост. С разрушена психика. С дълбока травма до гроб, който става за него нещо като облекчение, защото нито един човешки разум не може да обхване онова, което се случваше на тази война.
Истинският ветеран прекрасно помни как се втурваха в атака с групови ругатни. Така беше по-малко страшно. Помни как ненавиждаха и се бояха от Сталин, но още повече ненавиждаха своите командири, които смятаха войниците за разходен, лесно заместващ се материал. Ветеранът помни как губеха хора заради садистката жестокост, скудоумието, верноподаничеството на военноначалниците.
Но
кой ще разкаже за жестоките разправи на командирите с войниците,
когато след победата по телевизора твърдят, че е воювало едно голямо, задружно съветско семейство? Кой ще иска да слуша, че е трябвало да се боиш не само от немците, но и от стоящия зад теб с винтовка руснак, който стреля в гръб, ако дръзнеш да не изпълниш поредната безмислена заповед?
В окопите не се молеха. Не ти е до молитви, когато около теб се взривяват бомби, а твоят другар, който само пет минути по-рано ти се е усмихвал, подръпвайки цигара с наслада, и ти е разказвал смешен епизод от предишния си живот, внезапно се свлича, държейки в ръцете си своите вътрешности. И те гледа с неразбиращи очи. Още диша. Едва хрипти. И в този момент ти би трябвало да извикаш: "За Сталин, и Бог да е с нас!"? Точно преди да застреляш своя приятел в челото, за да не страда, или веднага след това?
Истинският ветеран помни истинската цена на победата - че врагът бе затрупан с трупове. И не намира нищо велико и възвишено в това. И се старае да прогонва страшния въпрос, който периодично, неволно изплува от дълбините на съзнанието му:
а могат ли да бъдат оправдани такива жертви?
Истинският ветеран никога не забравя, че онази война бе отиване отвън отчаянието. Това бе пределът на всичко. Това бе обезчовечването. Това бяха доноси, подлост, низост, мръсотия, предателство, безмислена и безпределна жестокост на всички към всички.
Кои са тези хора, които в приповдигнато настроение, окичили се от главата до петите с медали, ходят всичките тези години по училища и с патос разказват за своите подвизи? Кои са тези хора, които се радват, когато в мирно време в Деня на победата виждат по улиците полеви кухни, деца с войнишки шапки, детски колички под формата на танкове и разноцветни салюти над главите на подпийнали, олюляващите се хора? Нека всеки отговори на този въпрос самостоятелно и често - кои са те и с какво са се занимавали в 1940-те години.
Какво ли биха казали днес истинските ветерани, научавайки, че техните потомци ще превърнат кървавите битки, отнесли живота на десетки милиони хора, в безобразен култ? А как биха реагирали, когато разберат, че техните внуци и правнуци са се превърнали в онези, срещу които те са воювали? И че след 78 години редом с портрета на дядо си, който на немислима цена е освобождавал Киевска област, ще носят портрета на неговия внук, който отново е отишъл там, но вече в ролята на крадец, насилник и убиец?
Какво направихте, потомци?
