В лято, помрачено от война, пандемия, енергийна криза и инфлация Италия последва Обединеното кралство с колапс на правителството. Премиерът Марио Драги, почитаният от международната общност бивш ръководител на Европейската централна банка, не беше избран, а призован през 2021 г. да ръководи временно правителство на националното единство. Това единство приключи миналата седмица, пише за "Гардиън" италианският философ и основател на неправителствената организация "Европейски алтернативи" Лоренцо Марсили.
Кабинетът на Драги е с постоянно висок рейтинг. И докато Великобритания поне изглежда обречена на малко приемственост, докато сменя лидерите на консерваторите, Италия след година и половина на очевидна политическа стабилност сега се насочва към избори през септември. Социологическите проучвания сочат като фаворити крайнодесни партии, включително националистическата "Братята на Италия".
Причините за краха на правителството лесно могат да бъдат посочени: коалиционните партньори на Драги, антисистемното движение "Пет звезди", крайнодясната "Лига", водена от Матео Салвини, и "Форца Италия" на Силвио Берлускони решиха да бойкотират вота на доверие по пакета мерки за облекчаване на кризата с разходите за живот.
И все пак проблемът не е толкова, че тези партии са егоистични и безотговорни: разбира се, че са. Проблемът е, че йерархичното правителство от технократи изначално не работи и италианските прогресивни сили не успяха да създадат жизнеспособна алтернатива на дясното. Така че просто да се хвърля вината върху "Пет звезди" или "Лигата" са оправдания, които може да се превърнат в алиби за по-нататъшно бездействие.
Международният престиж на Драги не е извинение за пренебрегване на недостатъците на неговия технократски подход. Италия беше длъжна по Конституция да има парламентарни избори до следващата пролет. И е съвсем естествено политическите партии, които са се обединили изкуствено, за да сформират правителство за рестартиране на икономиката след пандемията, да започнат да надигат глас, за да бъдат идентифицирани от избирателите си. Така функционира демократичната политика: партиите представляват различни мирогледи и електоратът иска да е наясно с различията.
Драги доведе до собственото си падение. Разбираемо, но в крайна сметка самоунищожително, той отказа да се поддаде на натиска и да даде символични победи на коалиционните партньори. А политиката е компромиси. В Германия цената на газа бе намалена, за да се угоди на либералите и осигури почти безплатен обществен транспорт, за да позволи на зелените също да отбележат победа.
Пренебрегването на различията между страните не е начин да се гарантира стабилността на една система. Това само поставя капак върху кипяща вода, докато тенджерата неизбежно заври.
Такива експлозии в демокрациите се наричат избори. Но защо перспективата за избори в Италия точно сега е толкова тревожна?
Безотговорните действия на "Пет звезди" или "Лигата" не e индулгенция за прогресивните в Италия. Те не успяха да осигурят реалистична алтернатива нито на неизбраната технокрация, нито на твърдата дясна реакция срещу нея. Ако такава алтернатива съществуваше, перспективата за предсрочни избори нямаше да е толкова заплашителна, колкото изглежда и международните коментатори нямаше да настояват Драги да получи още шест месеца.
Твърде често се пренебрегва, че докато италианската десница е повече или по-малко стабилна коалиция от три партии, прогресивното поле включва поне три либерални партии, ляво ориентираната Демократическа партия, антисистемната партия "Пет звезди" и три или четири леви и зелени партии. Отношенията между тях далеч не са стабилни: много от центристките партии наложиха вето върху всяка коалиция с "Пет звезди", която отговори със същото, докато няколко от левите партии не биха се присъединили към либералите, а някои дори към демократите. Тази детска игра на реципрочни вета държи италианските прогресисти далеч от властта.
Енрико Лета, лидер на Демократическата партия и бивш министър-председател, положи много усилия, за да създаде широк фронт с реалистичен шанс да победи твърдата десница на изборите. Неговите стремежи сега почти се изпариха.
Слабостта на италианските прогресисти е хроничен проблем както за Италия, така и за Европа. Едно твърдо дясно управление в Италия би отслабило ЕС в решаващ момент на геополитическа конфронтация. Това ще даде възможност на евроскептичните лидери като Виктор Орбан или надеждите като Марин льо Пен, ще отслаби консенсуса по отношение на Русия и ще възпрепятства по-дълбоката политическа интеграция с амбициозни общи политики в областта на отбраната или енергетиката.
И все пак отново трябва да се въздържаме от използването на италианската десница като прикритие за европейското бездействие. Дори с Драги, приветстван по-рано като спасител на еврото, на власт в Рим и проевропейските администрации в Германия и Франция, ЕС като цяло се бори да работи заедно в ключови области въпреки кризите. Правителствата на ЕС например не са взели под внимание настояванията от неотдавнашната Конференция за бъдещето на Европа, която включваше премахване на единодушното гласуване – практиката, която спира повечето решения в ЕС – или изграждането на обща отбранителна и енергийна политика въпреки ясната и спешна необходимост и от двете.
Оплакването на едно международно уважавано правителство в Италия не трябва да ни кара да забравяме тези факти: италианските прогресисти трябва да изградят сериозна алтернатива на дясното и ЕС трябва да се превърне в истински политически актьор с амбициозна обща политика в името на всички свои граждани. Твърдо дясно правителство в Италия означава още по-малко благоприятна среда за напредък и в двете. Но нека не се заблуждаваме: нищо от това не се случваше, докато Драги беше в правителството. Доброто в тази лоша ситуация е, че нищо от това не е невъзможно поради загубата на власт на Драги.
