14 години. Толкова се проточи очакването България отново да има световен шампион по вдигане на тежести. На 12 декември това очакване приключи, когато на първенството в Ташкент (Узб) Карлос Насар се справи с конкуренцията на девет щангисти, постави няколко световни рекорда (един от тях в тласкането при мъжете) и стъпи на върха в кат. 81 кг.
Така той спечели титла №80 за страната ни, която остава на трето място във вечната ранглиста само след Китай (184 титли) и бившия СССР (151) и далеч пред четвъртия - САЩ (41).
При това състезателят на клуб "Червен бряг" се превърна във втория най-млад щангист световен шампион след легендарния (но и опозорен от допинг скандали) Иля Илин. През 2005 г. на първенството в Доха казахстанецът бе на 17 г., 5 месеца и 20 дни, когато за първи път стъпи на върха. При Насар има странно разминаване в датата на раждане - той е роден на 2 май 2004 г., т.е., когато стана световен шампион, бе на 17 г., 7 месеца и 10 дни. От друга страна, в официалния протокол на състезанието в Ташкент Карлос е записан с рождена дата 5 декември 2004 г., което автоматично би го направило световен рекордьор по показателя "най-млад световен шампион за мъже".
Но дали протоколът от световното е объркан, или има друга причина за вписването на датата 5 декември 2004 г., няма кой знае какво значение за българските щанги. За тях по-важното е, че
Насар прекрати 14-годишната суша,
започнала през есента на 2007 г. в Чангмай (Тайл), когато Иван Стоицов стана №1 в кат. 77 кг.
Оттогава България не просто нямаше световен шампион, а и медалите в двубоя се броят на пръстите на едната ръка. Те са точно три: два сребърни на Иван Марков в кат. 85 кг (2013 и 2014 г.) и бронзовият на Божидар Андреев в кат. 73 кг от 2019-а. Към тях евентуално може да се добавят и още по-малкото отличия в отделните упражнения - бронз на Юндер Бейтула в изтласкването на кат. 81 кг от 2019-а и бронз на Ангел Русев също в изтласкването на кат. 55 кг от 2018-а.
В Ташкент след отличното представяне на същия този русенец Ангел Русев и третото му място при най-леките българските щанги имат два световни медала в двубоя. А повече от едно отличие България не бе имала също от Чангмай `07 (тогава сребро взе Алан Цагаев в кат. 105, а бронз заслужиха Ивайло Филев в кат. 62 кг и Демир Демирев в кат. 69 кг).
Това означава ли, че българските щанги вече са намерили верния път и са се оттласнали от дъното, до което бяха паднали в последните години? По-скоро започнаха да се оттласкват, но има още много забележки.
Първите сигнали за пробуждане дойдоха на Евро 2018 в Букурещ (Рум) с двата сребърни (Стилиян Гроздев и Георги Шиков) и един бронзов медал (Даниела Пандова). Последва Евро 2019 в Батуми (Груз) с титла и двама вицешампиони (Божидар Андреев, Ангел Русев и Ивана Петрова).
За да се стигне до Москва 2021 тази пролет, когато мъжете станаха отбор №1 в Европа (с титли на Русев и Гроздев и сребро за Насар и Христо Христов), а в леката категория при жените Надежда-Мей Нгуен и Ивана Петрова завършиха на първите две места.
Истинското мерило за българските щанги обаче
винаги е бил световният подиум
И показаното в Ташкент определено дава повод за оптимизъм. Но не трябва да се забравят и няколко факта, за да не летим без време прекалено високо в облаците.
Като начало трябва да се отчете, че световното бе само три месеца след олимпийските игри в Токио 2020 и много от героите в японската столица не присъстваха, а други логично не бяха във формата от август.
В Ташкент въобще не пристигнаха китайските щангисти, които отдавна са сила №1 в света. В кат. 81 кг например това означаваше липсата на двукратния олимпийски и 4-кратен световен шампион Лю Сяодзюн или на световния рекордьор в изхвърлянето Ли Дайин. Срещу Насар не се изправи и италианецът Антонино Пицолато, който го победи на Евро 2021, но след бронза в Токио си взе почивка. Русев от своя страна имаше комфорта да не се състезава срещу китаец и срещу суперзвездата в най-леката категория Юн Чол Ом (КНДР също не прати щангисти на световното).
Трябва да се отбележи също и че тимът ни бе съвсем скромен - от едва петима мъже, т.е. имахме подадени заявки за половината от 10-те категории, което е повод за размисъл защо нямаме достатъчно състезатели за по-голям отбор.
Да не забравяме, че при жените България, която също бе световна сила с куп световни титли, на практика е вече съвсем в миманса и женски отбор не ни остана. В Ташкент отиде една участничка - Надежда-Мей Нгуен, която дори не можа да участва заради болки в кръста. Други, които да са конкурентни в своите категории на световен подиум, (почти) няма.
Накратко - първите стъпки в положителна посока са направени. Българските щанги полека тръгват нагоре, но предстои още много тежка и упорита работа, за да се върнат там, където бяха допреди 15 години.
