Илиана ябълка даваше,
даваше, още подаваше
на Кара Мустафа Паша.
Бели си балдъри показваше,
балдъри, още баджаци.
Яки си кълки раздруса,
снагата си поизкълчи,
ненките си разлюля
като две звънки камбани - 
камбаните на мира! 

И пак ябълката подаде
тая халал-гиздосия,
тая муцунка шеметна,
тая герджик-далавера,
тая бургия-свределче,
тая ми ти гюл-кокона. 

И както овошка подаде,
тъй си на Мустафа думаше:
Ой те тебе, юначе мамино,
дай да те бърже целуна
на едно място потайно! 
Пък ти да ми кажеш-разкажеш
за кого твойте хора умуват,
умуват, още гласуват
за башкан на вилаета
в нашата ро̀дина клета,
нашата майка-кърмилница,
дето дълбоко в сърцето
всички я либим-обичаме
като герджик-чекмедже?

Кара Мустафа я погледна
тая герджик-перде-ханъма,
погледна я, па издума:
Тъй да знайш, Илиадо,
нашият добитък е мъдър.
Хората сами си преценят,
преценят, още оценят - 
кой да е герджик-башкан
и кой ни е в пра-пра-родината
тълмач на Аристотел,
дармадан акълбаши,
як чекмедже-бабаит!

Та и ти, белонога Илиадо,
добре ги чуваш петлите!
На ти сега една жълтица,
да ти е сладко на езика
в тая герджик устица,
тая уста-шербет-чешма, 
тия джуки-славейчета - 
за враговете змия усойна,
за пашата тамам-отоманка!