Зная, че е тъжно, зная, че е тежко, и също така зная, че точно сега не е най-подходящият момент. Но все някой, някога, някъде трябва да го каже: Пловдив 2019 е пълно фиаско.
Ще кажете: чакай, още нищо не сме видели, събитията тепърва предстоят. Ала Пловдив 2019 не е сбор от събития. Пловдив 2019 е идея. И тази идея се провали – в почти всички свои измерения.
По време на събеседването на презентационния екип на Пловдив (от който бях част) с журито през 2019, един от най-важните въпроси, който ни зададоха беше следният:
"Представете си, че сте спечелили титлата "Европейска културна столица 2019". Кое е най-важното нещо, което искате да се случи на града ви през тази година?".
Понеже беше отправен към всички ни, а трябваше да отговори само един, взех думата аз.
"Най-важното за мен е как ще се събудим на 1 януари 2020", отвърнах. "Дали ще имаме чувството, че живеем в по-хубав, по-смислен, по-компетентен, по-самоуважаващ се град."
До въпросната дата остава повече от година, но вече зная отговора. И той е отрицателен.
Сега ще ви разкажа защо.
* * *
Когато се включих в инициативата "Пловдив 2019" в началото на 2013-а, съзнавах пределно ясно, че градът не притежава необходимата компетентност, за да организира събитие от подобен мащаб. И именно по тази причина гледах на тази (твърде смела) кандидатура преди всичко като на възможност.
Възможност да изградим младо поколение културни мениджъри, които да добият опит и самочувствие, докато работят с професионалисти от най-висока проба, дошли от цял свят.
Възможност да постигнем социална промяна чрез култура – това беше в основата на навярно най-смелия елемент от програмата ни, проекта "Махала". Да влезем в най-голямото ромско гето в Европа, пловдивското "Столипиново", чрез различни артистични намеси. И пак чрез подобни намеси да измъкнем хората оттам (повечето деца там така и не напускат пределите на квартала, докато не навършат 15) – поне някои, поне закратко. (Това без никакво съмнение беше проектът, който най-ярко впечатли журито и който в крайна сметка ни спечели титлата.)
Възможност да постигнем промяна в мисленето чрез култура, да преосмислим и съживим важни градски зони чрез изкуство. Такива бяха проектите "Тютюнев град" (легитимиране на един от най-интересните в историческо и архитектурно отношение квартали на Пловдив като зона, подходяща за изкуство) и "Адата" (големият див остров на река Марица, чието интегриране в живота на града трябваше да се случи чрез различни природосъобразни творчески инсталации).
Възможност да доведем Европа в Пловдив и да разкажем за Пловдив на Европа. Възможност да покажем на гостите си от цял свят (които без съмнение щяха да дойдат тук с десетки хиляди ако не за друго, то поне заради огромния шум), че, освен хилядолетна история, имаме свои собствени идеи и ценности. И че те не са някаква пластмасова имитация на европейските, а са от благороден, пък макар и малко патиниран, метал.
И най-сетне – възможност да направим нещо, което не сме правили от десетилетия. Не само в Пловдив, но и в България. Възможност да се обединим около една кауза.
* * *
Е, спечелихме титлата. Оттогава минаха повече от четири години, до официалното откриване остават точно двайсет и два дни. И ето с какво разполагаме:
● Площад Централен, най-неизбежното за посещаване място в целия град, е по-разоран от Косово поле след битката между княз Лазар и султан Мурад Първи. След провеждането на образцов международен конкурс със 145 участници и излъчването на не един, а цели трима победители през 2014-а, площадът стоя недокоснат цели четири години.
Едва през есента на 2018-а (сиреч – преди около три месеца) започна отчаяно и спешно разравяне по системата "инженеринг" (сиреч – без обществена поръчка и без обществено обсъждане). Спечелилите проекти са напълно пренебрегнати, настоящият проект е на практика самоделка, която се донаглася в движение. Заложеният срок за изпълнение е малко под 300 дни, сиреч – Площад Централен не само ще посрещне ЕКС 2019 в това състояние, но най-вероятно и ще я изпрати в не много по-различно. Не на последно място: бързината на планиране и действие гарантира плачевни резултати, на които ще се радваме за години напред.
(Само един пример. Едно от нещата, които научих по време на Експертния съвет, на който водещите пловдивски архитекти обсъждаха настоящия проект, и който продължи почти три часа, беше, че поради незначителния наклон на площада – под 0.02% – е необходима отлична система за отводняване. Далеч най-добрият вариант е 40-сантиметровия бетон под старата настилка да се изкопае нацяло и новата настилка да се положи директно върху пръстта. Поради бързането в момента – да се чуди човек какво го налага, след като площадът и без това ще е готов едва в края на 2019-а, – подобен подход е невъзможен; бетонът не може да бъде махнат за толкова кратко време. Затова ще е необходимо поне да се направят многобройни пробиви в бетона, за да има къде да се оттича водата; това го каза самият Драгиев, собственик на фирмата изпълнител. Е, преди два дни ми се наложи да мина по площада и видях, че е положен нов бетон върху стария, гладък и солиден, и че в единия край вече се канят да поставят плочките. Само час по-късно съвсем неочаквано срещнах кмета пред общината – и не пропуснах да го попитам какво става с пробивите, къде ще отива водата от целия площад?...
"Е-е, ще се изпарява", отговори ми той с типичния си симпатично-добронамерен тон.)
● Концертна зала: старата и единствена акустична зала за големи събития в Пловдив е в отчайващо състояние от години и не може да се ползва за събития. Проект за ремонта на залата лежи на бюрото на кмета от поне три години. Не е направено нищо – нито по този проект, нито по някой алтернативен. (Вместо това преди около два месеца кметът хвърли бомба като заяви, че се обмисля бутане на цялата 12-етажна сграда на бившия партиен дом, в който се помещава залата: новина, която не смятам да обсъждам тук.) Залата днес изглежда както и когато спечелихме кандидатурата преди четири години: с други думи, напълно неизползваема е.
Междувременно – ако не броим Античния и Летния театър, които, както добре е известно, не разполагат с покрив – Пловдив остава с една-единствена концертна зала през 2019-а: тази на Дом на културата "Борис Христов". Не възнамерявам да дискутирам проблемната й акустика и още по-проблемната й естетика след многомилионния ремонт, одобрен от предишна кметска управа. Но е наложително да спомена, че дори за "редова" година (като 2017-а или 2018-а) залата в "Борис Христов" е напълно ангажирана за месеци напред. Не ми се мисли какво ще е през 2019-а, когато се очакват поне три пъти повече събития от обичайното.
● Залата на ДНА: единствената зала в Пловдив, подходяща за събития с повече от 150 и по-малко от 500 зрители – каквито догодина се очакват в изобилие. Има я, собственост е на Българската армия, ремонтирана е ужасно, настлана е с плочки за баня; в настоящия си вид не може да се ползва, но с малък и добре планиран ремонт може да стане чудесна. Като бивш член на УС на Фондация Пловдив 2019 от години говоря, че трябва да се търси диалог между Общината, държавата и Министерството на отбраната, за да се направи нещо. Не е скъпо, а е страшно важно – и ще остане за поколенията. Е, едва ли ще ви изненадам ако ви кажа, че по този въпрос не е сторено нищо. Ни-щич-ко.
● Залата на Дружеството на пловдивските художници: единствената що-годе просторна и (относително) модерна изложбена зала в града, с отворени пространства и високи тавани (останалите ни многобройни изложбени помещения са поместени основно в стари сгради и по никакъв начин не отговарят на изискванията на нито една сериозна международна изложба – такива изложби неизменно поставят условия за контрол на температурата и влажността, за тип осветление, площ на залата и т.н.). Не се ползва от години. В крайна сметка общината реши – през втората половина на 2019-а! – че сградата ще бъде бутната (поради наличието на опасния за здравето азбест в материалите, с които е построена) и на нейно място ще бъде вдигната – пак по бързата процедура, пак с инженеринг, без обсъждане – нова зала с неизвестни параметри и по неизвестно задание.
В момента се строи. За 2019-а няма да е на разположение. Не знам къде ще гостуват сериозните изложби. Не знам дали изобщо ще има такива. Честно казано – не знам дали и новата галерия, след като бъде построена, ще отговаря на изискванията за такива изложби. Защото никой (освен евентуално кметът – ако изобщо му пука за това) не знае на какви изисквания ще отговаря залата.
● Кино Космос: това знаково кино (най-голямото кино от епохата на комунизма в България, с над 900 места), своеобразна емблема на модернизма в пловдивската архитектура, беше одобрено за бутане преди години и впоследствие "отвоювано" от група млади хора, която се самонарече "Колектив кино Космос". Салонът на киното беше почистен (зрителната зала е в безумно състояние, прилича на бунище; необходими са сериозни средства, за да се приведе в що-годе приличен вид) и там Колективът години наред организира всевъзможни събития – изложби, откривания, хепънинги.
Стигна се дотам, че преди около две години кметът обеща, че е предвидил около милион лева за почистването на зрителната зала, махането на седалките и ремонта й (за евентуалното поставяне на нови седалки са нужни много повече пари; но дори и само това звучеше като отлична стъпка в правилната посока).
Днес киното не е мръднало наникъде. В същото състояние си е, с пръст не е пипнато.
Единствената промяна е, че Колектив кино Космос беше постепенно изтласкан от проекта, който общината реши да възложи на виден пловдивски архитект (при това без съобразяване с авторите на проекта, които са все още живи). Все още очакваме някакви резултати. (Е, не и през 2019-а.)
● Тютюневият град: оживяването му и превръщането му в своеобразен арт-квартал (какъвто напълно заслужава да бъде) беше една от големите цели на Пловдив 2019.
Този вълнуващ пловдивски квартал, който десетилетия наред е бил сърцето на българската тютюнева индустрия, беше приватизиран и разпродаден след 10-и ноември. Макар голяма част от сградите да са паметници на културата (било индивидуални, било част от колективни) новите собственици се интересуват основно от земята под тях. Понеже не могат да ги бутнат, те често възприемат хитра тактика: свалят покривите и оставят сградата да се саморазруши (действа безотказно, но отнема години).
На 8 март 2016, неделя, година и половина след спечелването на ЕСК, собствениците на импозантната сграда на ул. Одрин 8, част от паметник на културата, започнаха да я събарят. Новината се разнесе бързо. Група пловдивчани направи жива верига и успя да спре багерите до изясняването на ситуацията.
Впоследствие тогавашният министър на културата закле инвеститорите, че ще ги накара да възстановят сградата тухла по тухла (както, между впрочем, е предвидено и по закон). Днес, 30 месеца по-късно, сградата си стои полуразрушена – в съвсем същото състояние, в каквото беше в деня, в който я обкръжихме и защитихме с телата си.
На 21 август същата година изгоряха четири от най-красивите и значими от архитектурна гледна точка тютюневи складове в същия квартал. Останаха само фасадите им, огражденията около тях, и един обвинен и осъден за пожара клошар. Около десетина дни след пожара кметът издаде заповед, с която задължи собствениците да оградят горелите складове, а след това да изготвят проекти за консервационни, реставрационни и ремонтни дейности.
Приблизително по същото време стана ясно, че в настоящото българско законодателство е предвидена възможност общината да ремонтира подобни сгради (занемарени или преднамерено разрушени) на своя сметка, след което да си изиска парите от собствениците в съда. Дни след пожара, докато дебата около съдбата на складовете все още беше в разгара си, аз лично попитах кмета Тотев защо не се възползва от предвидената възможност. "Ами защото все още никой не го е правил и не се знае дали съдът ще възстанови сумата", отвърна ми той.
Две години по-късно складовете зеят като очните ями на отдавна оглозгани черепи.
Затова пък в края на миналата година Фондация Пловдив 2019 реши да премести офиса си в Тютюневия град -- буквално на метри от порутените складове. Като знак за съпричастност и добра воля, предполагам. Щеше да е прекрасно, ако управляващите притежаваха и частица от тази добра воля.
● Остров Адата: обширен необитаем остров на река Марица в пределите на града, където се предвиждаха многобройни интересни и провокативни временни арт-инсталации (които да не увреждат флората и фауната на острова) – като основното послание е необходимостта от реинтегриране на реката в живота на града (послание, което аз лично подкрепям и прегръщам).
Месеци наред след спечелването на титлата кметът Тотев смяташе проекта "Адата" за отписан. Причината: земята е частна собственост, като 80% е притежание на едно лице, което е в спор, едва ли не във вражда (поне така се твърдеше) с общинските власти. Но това беше през 2014-15; после нещата постепенно се смекчиха, позадвижиха се. Започна да се говори за разговори, дори за ефективни преговори със собствениците.
Затова бях силно изненадан, когато в началото на 2017-а, докато бях все още член на УС, с мен се свърза (от Англия, чрез общи познати) лично собственичката на острова. "Разбрах, че сте свързан с проекта за културна столица", ми рече. "Знам, че островът е предвиден в програмата. Аз държа цели 80% от площта му. Искам да участвам, имам идеи. Но защо досега никой от организаторите не се е свързал с мен?... Моля ви, дайте им координатите им."
Разбира се, веднага споделих с хората от фондацията –ведно с удивлението си, че все още никой не е потърсил тази жена. Страхотна новина, разбира се, ще го сторим веднага, отвърнаха.
Случи се така, обаче, че няколко месеца по-късно напуснах Фондацията (бях отстранен, по-точно; но това в случая е без значение). Междувременно така и никой не ми поиска координатите на дамата. Предположих, че са ги открили по други канали; светът е достатъчно малък. И бях дваж по-изненадан, когато към средата на 2018-а (!!) плахо ми звъннаха от Фондацията, за да ме помолят за въпросните координати. И изведнъж ми светна, че връзката все още не се е случила.
Не зная каква е съдбата на Адата към този момент, докъде са стигнали преговорите и какво се очаква догодина. Дано се случи поне малка част от предвиденото. Но едва ли ще ви изненадам ако ви кажа, че съм силно скептичен. Защото огромната част от проектите за ЕКС 2019-а бяха подадени (и одобрени) от Фондацията далеч преди края на 2017-а. И искрено се съмнявам да са одобрили нещо, която е предвидено да се случи на остров, с чийто собственик не е разговаряно.
● Проектът "Махала": най-вълнуващата и най-интересната част (поне за мен) от цялата културна програма на ЕСК 2019. Предвидени бяха многобройни артистични проекти, свързани с видео, танц и музика (включително концерти на водещи ромски изпълнители от цял свят), които да въвлекат, ангажират и въодушевят хората от махалата – както и да мотивират останалите пловдивчани, огромната част от които през живота си не са стъпвали в "Столипиново", да прекрачат границата на квартала.
Толкова харесвах този проект (пък и добре знаех, че именно това беше частта от представянето ни, която в крайна сметка спечели журито), че към средата на 2017-а, още като член на УС, ентусиазирано предложих да застана с парите и авторитета си като издател зад едно интересно етнологическо изследване (стори ми се твърде вълнуващо, макар и все още недовършено), проведено в квартала от пловдивски учени – чиято основна цел беше да бъде своеобразен ориентир за ценностите, вижданията и координатната система на хората от квартала. То трябваше да послужи на онези, които искат да организират проект на територията на гетото – а желаещи имаше немалко; както българи, така и чужденци.
"Защо да го ограничаваме само до професионалистите? Ще е чудесно да го издадем, за да го предложим на по-широка публика. Готов съм да го подкрепя с пари, отпечатване и дистрибуция", рекох съвсем спонтанно по време на един управителен съвет някъде в началото на май 2017-а.
Няколко дни по-късно научих (от пресата), че пловдивският общински съвет е гласувал отстраняването ми от УС на Фондацията заради конфликт на интереси – искал съм да ползвам пари на фондацията за издаване на проект. Разбира се, само часове по-късно стана ясно, че няма нищо подобно, че съм искал да издам проекта със свои собствени средства (все пак имаше достатъчно на брой свидетели на намеренията ми). След което кметът публично си посипа главата с пепел и обеща да предложи незабавното ми възстановяване. Вместо това на следващото заседание предложи нов член на мое място.
В резултат на което няколко дни по-късно останалите четирима членове от гражданската квота на Фондацията (така свикнахме да наричаме онази част от Управителния съвет – към онзи момент преобладаваща – която не е политически обвързана с управляващите) вкупом си подадоха оставката. И бяха заменени по бързата процедура с нови хора.
С други думи, в края на май 2017-а беше подменена цялата гражданска квота на УС: 5 от общо 9 членове на управителното тяло.
Някъде по същото време на хората от общинския съвет най-накрая им светна (три години след спечелването на титлата и почти пет след написването на апликационната книга), че проектът "Махала" е един от стълбовете в програмата на Пловдив 2019. И бяха ужасени.
"Ама защо гетото? Защо ромите?... Други малцинства нямаме ли?... Това арменци, евреи, гърци, турци – защо не се фокусираме върху тях?"
Около месец по-късно новият УС отказа да финансира последната третина от изследователския проект в гетото на хората, чието проучване исках да издам. И така даде ясен знак, че фокусът трябва да се премести. Изследването така и си остана недовършено.
Ето как страхът "да не се изложим пред чужденците" даде началото на подмяната на онази част от проекта за Европейска културна столица, с която аз лично се гордеех най-много.
Връщам се назад и си спомням съвсем ясно как, след вълнуващата ни (и пълна със самокритика) презентация при представянето на кандидатурата на Пловдив, председателят на журито ме попита: "Ами че вие имате толкова много проблеми! Най-голямото ромско гето в Европа!... Наистина ли смятате, че ще се справите с кандидатурата?"
"И другите имат", отвърнах спокойно. "Единствената разлика между нас и тях е, че ние си ги признаваме. И търсим начин да ги решим."
Хубави думи. Помогнаха ни да спечелим т ъ р г а. Но уви, не ни помогнаха да свършим р а б о т а т а. Не и по подобаващ начин.
* * *
Мога да продължавам така с часове. Но съм сигурен, че вече сте отегчени. Пък и сте схванали основната идея.
Големият провал на Пловдив 2019 е очевиден, и той е на ниво идеи.
Нашата цел беше да направим града по-хубаво, по-уютно, по-привлекателно, по-смислено място за живот.
Прекрасно знаехме, че след като спечелим титлата (която беше преди всичко гражданско, а не политическо достижение) политическите апетити драстично ще нараснат. Но не очаквахме това да се случи по толкова брутален и всеобхватен начин.
И друго не очаквахме – че хората, които ще застанат на кормилото (силните на деня) ще са толкова безотговорни. Толкова безидейни. И толкова заслепени от самите себе си.
Истински тъжно ми е за десетките читави и качествени хора, които работиха за Фондацията, работиха за каузата – а някои от тях и днес продължават да работят, продължават да се опитват да изцедят нещо смислено от цялата съсипия – поне доколкото им стигат силите.
И съм искрено благодарен на общинския съвет – и лично на кмета –- задето се погрижиха да не бъда част от проекта през последните 18 месеца. За да не се налага да бера срама и унижението от резултатите. Поне не публично – защото насаме със себе си и без това изпитвам тези чувства.
Направиха ми услуга. Защото общо-взето не съм от хората, които знаят кога да си тръгнат. И кой знае докога щях да стискам.
И не, не си правя илюзиите, че ако бях останал щях да съумея да променя нещо. Макар да съм романтик по природа – наивен при това – още преди да ме отстранят беше започнало да ми става до болка ясно (макар да съм борец, макар да съм вечен оптимист и вечен трън), че в тях е и ножа, и хляба. Та дори и нещо още по-страшно: че докато го режат крият ръцете си зад гърба.
Безсилието по време на трите години чакане на обещаната (и гласувана) държавна субсидия беше твърде красноречиво. Нещо му имаха карез. И до днес не знам защо. И не му даваха парите. На собствения си кмет. Собствените му съпартийци. Пука им, че Пловдив 2019 е най-голямото и най-важно културно събитие в историята на съвременна България. Пука им, че десетки проекти ще се провалят – и после може да няма с какво да ги заместим. Важното е да покажат кой кара влака.
Е, чудно ли е тогава, че и кмета действа по съвсем същия начин? Няма площад. И спечелен проект за него няма. Няма Концертна зала. Няма изложбена зала. И преносима зала няма. (Колко приказки се изприказваха за нея, ей! Бях забравил.) Няма Кино Космос. И тютюнев град, и Адата, и Махала няма.
Ще има каквото аз кажа: неспирно джамбуре, кукери, носии, рок-концерти до дупка, пържоли до откат и 30-метрова вавилонска кула със сцени на пет етажа, плесната насред най-централния булевард, без никакъв замисъл, без никаква връзка с историята и традициите на града, без никаква идея, освен да в п е ч а т л и м чужденците. С някакво чудо-невиждано, което ще пристигне от Швейцария, в 17 тира, и сигурно ще струва колкото неслучилите се ремонти на Площада, Концертна зала и ДНА, взети заедно.
Остава само да им покажем как се плува вампор, да се ударим в гърдите и да се провикнем гордо: "Булгар, булгар!"
* * *
И за да не завърша така песимистично, ще ви кажа следното: колкото и пъти да повтаряте "Аз казвах ли ти!", ще ви отговоря съвсем същото: следващия път пак бих се пробвал. И пак. И пак.
Заради смисъла.
И защото те се хранят от нашето отчаяние.
Успех, приятели. И до следваща културна столица. 
-----
Манол Пейков е управляващ съдружник на издателска къща "Жанет 45". Текстът е публикуван в профила му във "Фейсбук".
