Quantcast
„И нежна плоча се върти върху железни грамофони...” | СЕГА
facebook
twitter

Наблюдател

Нерви и утехи

„И нежна плоча се върти върху железни грамофони...”

4 637
Петър Караангов (11 ноември 1931 - 17 ноември 2020)

Бях ви обещал този петък да разкажа за един страхотен български поет от ХХ век. Той още е между нас, писах тогава, дишаме един и същи въздух, страниците му още не са пожълтели, но ние сме разсеяни за хубавите стихотворения и за техните автори, без да съзнаваме, че в поезията всичко е различно: ние си мислим, че и хубавата поезия отминава, а всъщност отминаваме ние. Твърде преждевременно се оказа това обещание, живият поет се оттегли във вечността, където са неговите велики предходници, а вероятно и самите божества на поезията. Петър Караангов ни напусна, ако може това да се каже за един лирик, който ни оставя своето неподражаемо творчество. Стиховете на такива поети остават тук и, може би и вие сте забелязали, много скоро след смъртта им добиват своя истински, окончателен звук. Онзи звук, който е предназначен за поколенията...

Винаги съм казвал, че истинският поет не се стреми да е пръв – на него му е достатъчно да бъде единствен. За Петър Караангов това бе особено валидно. Дарбата му го бе направила единствен още от първите му книги и никой от десетките охотници да се приобщят към чуждия успех не се опита да наподобява неговия слог, нито неговия изпитателен и ласкав поглед към битието.  Край неговите дюли и минзухари, златни ябълки и южни звезди, боботят метални валяци и камиони с тежки ремаркета, излитат и кацат алуминиеви самолети – „скакалци праисторически”. Той ги приобщава, съчетава, слага ги под сърцето си.

Във всяка висока поезия има нещо невъзможно, непостижимо – освен за едного. Така и Караангов си играе с невъзможното, постижимо само за него. Прозаично и дори противопоказно слово („каси с карамели”, „бурета със бира”) в неговия стих запява, изгражда тържествената мелодика на живота. Изглежда това е неговото кредо за поезията: да стопли, да озвучи суровата му тъкан, да добави очарование на действителността, да я очовечи, да я освети. Най-хубавата метафора за поезията през нашия век съм намерил в стихотворението му „Минава лятото”:

 

     И нежна плоча се върти

     върху железни грамофони.

 

Това, мисля, изказва цялото й предназначение: да изтръгва нежна, човешка музика под безмилостната игла на времето.

Поетът владее необяснимия дар да превръща думите в други думи, същите по състав, но с различно, еднократно,възможно само за него значение. Различно, защото, поставени в стиха му, те са другояче озарени и другояче почувствани. И еднократно, защото никога повече не могат да бъдат използвани  в този смисъл и с тая красота, както от него. Той може да гребне шепа най-банални рими, от които дори графоманите се пазят, и да извае куплети като украшение на поетическото тайнство.

 

Аз вземам мокра тъмна глина

и слагам светлинка във нея...

Така през мрака на годините

със този жест ще оцелея.

                    („Жест”)

 

И това може да бъде като образ на поезията. Но той го опровергаваше: и всеки друг меси своята глина, казваше, и напразен е трудът му, ако не успее да вложи светлинката в нея. Едновременно разкрепостен и класичен, и в свободния стих съчетаваше думите като магьосник. Веднъж му подметнах, че, роден в Свети врач, бездруго е наследил нещо от маговете край горещите извори. Каза, че тази версия е удобна за неговите критици: по-лесно е да го минеш – него, Караангов – като природно явление, отколкото като явление в поезията. Но това беше вече по-късно...

Запознахме се в редакцията на сп. „Пламък”. Минавах през София като войник и се отбих в редакцията да питам за съдбата на стихове, които бях изпратил. Притеснен, разбира се, шинелът ми висеше, кабарите на подметките ми драскаха паркета. Още не бях прочел „Жив съм” от Веселин Ханчев, от Караангов – само „Сезоните и нашата улица”. И не схващах добре какви вълшебници на поезията ми стискат ръката, четат един след друг стиховете ми и обсъждат в коя книжка на списанието да ги отпечатат. На сбогуване Ханчев кой знае защо ми каза: „Пази се!”. После стиховете ми наистина излязоха. Но трябваше да мине време, за да прочета още и да осъзная какви велики майстори са били тези мъже от първото ми литературно запознанство в София.

Общувахме през годините, имали сме шанса и да се наприказваме, но говорехме – той говореше – главно за неговия роден Сандански: разказваше ми за  градчето, за хората му, за неповторими  екземпляри и характери, които той изрязваше на фона на тогавашния живот. Така ги предаваше, не, изиграваше, че когато за първи път се  озовах там, все чаках да ги видя. Но тези очарователни разкази никога не изместиха стиховете, които се запечатваха в душата и я вълнуваха с това, че остават неразгадаеми дори за един нелош познавач на поетическото майсторство, в какъвто с годините се превръщах. Петър Караангов остана единствения поет, комуто съм завиждал – за тайните, които в неговите стихове минават отвъд думите. Зад обикновената, понякога нарочно укротена реч, той казва още нещо, което не си способен нито да изразиш, нито да преведеш – а тъкмо то те завладява, прави те безсънен.

    

Пак вятър във пейзажа.

                     Вятър!

Съдът от вятър се люлее.

Ах, този странен съд – земята,

във който хората живеят!

                    („Вятър в пейзажа”)

Или:

    

На силен камък нежен лишей свети.

Гнездо живей над стряхата от кал.

                     („Зелена светлина”)

Калейдоскопично подредени образи, понякога разточителни, друг път бегли, маркирани – мерките му за поетическо изкуство остават неразгадаеми, те не могат да бъдат наподобени, а според мен не могат да бъдат и изучавани. При него дори простотата е непостижима, караанговска. Да не говорим за майсторството му да словосъчетава!

Преди пет десетилетия, в една от най-нежните му книги, „Внезапно лято”, е отпечатано стихотворението „Кръвта остава” – между най-хубавите български стихотворения на ХХ век. То е песен за болката на разсечения на две народ, за неговата горест и неправда – Македония. Тук висотата на поетическата форма е неподражаема, модерното и стариннопесенното са сплавени до блясък. Никой не е написал  след него така дълбоко и красиво за тази драма. (Цялото стихотворение вж. в „Сега” от 9 август 2019 г.)

    

По някакво жестоко, многозначително съвпадение събитията в дните на неговото заминаване от нашия свят разбуждат това стихотворение и тихият караанговски шепот  от финала му гърми като заклинание, но и като въпрос:

 

Когато и нас ни няма вече,

кръвта остава!

 

Колкото до мене, аз вярвам, че в голямата поезия неизбежно се съдържа пророчество.

Тези редове не бяха, за да ви убеждавам във величието на приятеля Петър Караангов. Проверете думите ми в неговите книги. Те, книгите,  още дълго ще бъдат тук. Ще бъдат тук даже и след нас. В едно от късните си стихотворения, той предсказа финала на своя живот: „като забравена ябълка във декемврийско дърво”.  Може би това беше, за да свикваме без него, та да приемем по-лесно отлитането му от нас. Но не й се получи на съдбата, продължаваме да го виждаме тук – такъв, какъвто сам се е запечатил в незабравимото стихотворение „Вечерен праг”:

 

Стоя пред своя дом сега... Замислен!

Над спомена наведен. Над нещата!

Над масата. Над прага. Над реката,

която носи пожълтели листи.

 

Над есенния дълъг дъжд, над влака,

над пътя, отпечатал мойта стъпка,

над розата, над късната й пъпка,

която като свещ просветва в мрака.

 

 

 

 

Още

Рицарят на Поезията пише на ръка

07.04.2021

КАЛИН ДОНКОВ

3289
Поетът-издател Лорънс Фърлингети си отиде на 101

23.02.2021

121
О, Чарли!

24.12.2020

КАЛИН ДОНКОВ

38706