Quantcast
5 истории на Манол Пейков | СЕГА
facebook
twitter

Уикенд

5 истории на Манол Пейков

Издателят и депутат от 45-ото Народно събрание за детските илюзии, родния Пловдив и думите
1 383
 Личен архив
Манол Пейков

Манол Пейков е издател, съсобственик на издателство “Жанет 45”, преводач, съсобственик на звукозаписно студио „Пекарната“. В 45-ото народно събрание беше депутат от "Демократична България".

1.

Веднъж един таксиметров шофьор отказа на баща ми да го откара до вкъщи.

В Пловдив това се случва значително по-рядко, отколкото в София. Но се случва.

Баща ми (приближава се към първото спряло такси на стоянката след вечер с приятели):

– Добър вечер. Ще ме закарате ли до "Капитан Георги Цанев"?
Шофьорът (оглежда го от глава до пети):

– Аз за два лева не мърдам колата от тука.
Баща ми (вади портфейла си):

– Щом така стоят нещата, виж какво: ето ти петдесет лева. Карай накъдето щеш, върти по целия град. Асфалт, паваж, калдъръм – нямам претенции. Ако искаш – може и извън града. Само едно искам: в мига, в който апаратът покаже 50, да си спрял пред къщи.
Шофьорът (свенливо свежда поглед):

– Е-е, айде пък сега! Два лева – два лева. Качвайте се, ще ви закарам.


2.
Уви, мястото, където сме прекарали детството си, не ни принадлежи. Но ние му принадлежим. Със страшна сила.

Веднъж баба ми ми разказа, че един от нейните съселяни, след като се преселил в Пловдив в началото на 20-те, направил кариера като тютюнев експерт и натрупал голямо състояние.

Макар че от преселението били минали много години и всеки от бившите му съселяни си имал свой дом и нов-новеничък живот, той купил огромно парче земя някъде в покрайнините на Пловдив с намерение да построи точно копие на родното си село, барабар с кметството, селския мегдан и кладенеца в средата. Възнамерявал да засели всеки човек в неговата си къща. Но дошла народната власт и сложила край на сантименталните му глупости.

Прекарах голяма част от живота си като възрастен извън Пловдив и немалка част – извън България. Но този град винаги ме е привличал към себе си по тайнствен, необясним начин. И винаги се връщах.

Често се сещам за разказа на един мой приятел, кореняк пловдивчанин, който живее от четвърт век в Щатите. Веднъж, когато ходил да играе футбол нейде из неизбродимите американски степи, се запознал с един турчин (на футболното игрище е рядкост да срещнеш американец) и докато загрявали, го попитал:

– Ти временно ли си тук, или за постоянно?

Турчинът го изгледал косо и отвърнал:

– Приятелю, много добре знаеш, че никой от нас не иска да бъде погребан в тази страна.
Подобно на онзи тютюнев експерт, аз все още не съм загубил детските си илюзии. Понякога ненавиждам родния си град. Но не спирам да вярвам, че е по-добре да се опитам да променя онова, което не харесвам, отколкото да бягам от него.

"Животът, казва Гьоте, е детството на нашето безсмъртие." Тогава не са ли именно детските ни илюзии най-ценното, с което разполагаме?


3.

Дъщеря ми е на пет. От три седмици ходим на басейн в Новотела. Аз си плувам самосиндикално, а за нея (и още няколко деца) се грижи треньорката, госпожа Пиронкова.

Днес на път за басейна обсъждаме колко неподходящо име за треньор по плуване има госпожата. После обмисляме варианти за смяна на името с по-уместно: Чуднодръвкова, Хартийкова или Лодчева. Чудим се на глас дали малкото й име случайно не е Непотъвка, което някак би смекчило недвусмисления гравитационен ефект, причинен от фамилията.

На рецепцията на басейна ни информират, че госпожата днес отсъства и за децата се грижи спасителят. Влизаме, събличаме се и се завтичаме към него – симпатично и приветливо младо момче. Доста сме закъснели, но той ни посреща любезно.

Използваме случая да споделим с него разсъжденията си по повод името на отсъстващата треньорка. Младият спасител се засмива малко неубедително.

– А вие как се казвате? – питам, все в същия закачлив дух.

– Колчев – отвръща той със каменно лице.

 


4.

Докато си бърборехме с дъщеря ми снощи преди заспиване, за пореден път имах повод да се замисля за мисловната вселена, която представлява всеки език. И за необозримото богатство на всяка една от тези вселени.

Китайският например e тонален: една и съща дума, "изпята" по различен начин, има съвършено различен смисъл. И докато на нас, редовите европейци, това ни се вижда стряскащо по своята сложност, тайванците се отнасят към китайците от континента с нескрит присмех. Струва им се "просташко" да се говори само на четири тона. Те си имат цели осем.

Ескимоско-алеутските езици, както и езиците саами, разполагат с огромно многообразие от думи за различните видове, състояния и употреби на снега (според различни проучвания – между 50 и 300).

Антропологът Франц Боаз, който прекарва дълго време с инуитите, е първият, който документира това обстоятелство.

В сръбския език са съхранени думи, с които се назовават предците по мъжка линия поне до 14-о коляно. След "прадеда" (прадядо) идват чукундеда (прапрадядо, четвъртото коляно), наврдеда (прапрапрадядо, пето), курђел (прапрапрапрадядо, шесто), аскурђел (прапрапрапрапрадядо, седмо), курлебало (прапрапрапрапрапрадядо, осмо), сукурдов (прапрапрапрапрапрапрадядо, девето), парђипан (прапрапрапрапрапрапрапрадядо, десето), ажмикур (прапрапрапрапрапрапрапрапрадядо, единайсето), курајбер (прапрапрапрапрапрапрапрапрапрапрадядо, четиринайсето коляно). "Бели орао" (бял орел) е най-далечният предшественик, създателят на рода. Най-малките дечица в рода са "беле пчеле" (бели пчели).

Но да се върнем на повода за снощните ми размисли. А именно – бърборенето.

На български "бърборя" означава "говоря несериозни, несъществени неща". Обикновено е свързано с елемент на досада, но невинаги. "Дърдоря" е почти същото, но досадата при него е гарантирана.

После идва "мърморя". Тук нещата са малко по-сложни. "Мърморя" може да означава (1) неясно говорене, (2) израз на постоянно неодобрение, или (3) каране, напътстване, съветване.

И докато "къркоря" се отнася изключително и единствено за празни черва на гладно , "гъргоря" може да реферира както към живата, така и към неживата природа: "тих, еднообразен шум, подобен на шума от врене на вода".

"Църцоря" (синоним на "цъцря") е "тека на тънка струя" и е свързано най-често с източване на течности от голям съд (примерно бъчва), което се случва с неудовлетворително бавна скорост.

"Пърпоря" (издавам лек шум с крила или с плат, дреха; пърполя, пърхам) е резервирано за летящи обекти – или поне такива, които волно се веят на вятъра, плющейки.

Думата "хърхоря" не присъства в повечето речници, но ако се потрудите, непременно ще я откриете. Ето една от интересните дефиниции, които открих: "същото като хъхря, но нарочно". Може да се спори доколко това определение е точно, но думата със сигурност съществува.

Според същия източник "търторя" означава "пръцкам продължително". Звучи ефектно, макар засега да не съм открил независимо потвърждение за съществуването ѝ.

Което не е беда, защото присъствието на "фърфоря" в езика ни е неоспоримо и убедително. Обикновено се ползва с представката „на“. Шеговита и звучна дума със сексуален подтекст. Нещото, което пожелаваме да сторим на българските политици буквално всеки ден.

Излиза, че тези прекрасни и неочаквано сходни звукоподражателни глаголи, стъпващи върху принципа на редупликацията, сами по себе си са една малка вселена. Половината от съгласните в българския език (10 от общо 20) образуват привидно огледални думи с напълно различен смисъл.

Къркоря, гъргоря, бърборя, дърдоря, мърморя, църцоря, хърхоря, търторя, пърпоря и фърфоря по всяка вероятност биха формирали приблизително същата мисловна картина в ума на един чужденец. Но за нас те са напълно самостоятелни думи, които пораждат съвършено конкретни представи със свой собствен уникален, неповторим смислов релеф.

Езикът е вселена, казвам ви.

 

5.
В Лондон съм за традиционният Панаир на книгата. В малък хотел от семеен тип, на улица с още трийсетина подобни хотела.

Стаята е неголяма, но пък с двойно легло, а банята – тясна, но пък прясно отремонтирана.

Малко кръгло сапунче и две пакетчета шампоан ме чакат на леглото. Значи ще се къпя, какво друго.

Влизам в душкабината с прясно разопакован сапун в едната ръка и неотворено пакетче шампоан в другата.

Оглеждам се за рафтче. Няма. Издатък в плочките? Бабунка? Пукнатина? Равна плоскост на ниво, различно от пода?

Не, не, не и не.

Прехвърлям шампоана в ръката със сапуна, пускам водата, намокрям се и след известно размишление спирам водата, за да се насапунисам.

Но къде да оставя шампоанчето?

Няма къде освен на земята.

За мен това не е вариант по две причини. Първо, при моя телесен обем навеждането в подобна по размер кабина е трудноосъществимо; изправянето – още по.

Второ – ваничката под краката ми е бяла. Шампоанът – също. А аз съм късоглед. Никакъв шанс да го намеря, дори клекнал. Освен опипом.

Затова извършвам чудеса от храброст и успявам да закрепя пакетчето с шампоана под ъгъл, като основата му е лекичко подпъхната в мъничката цепнатина (единствената в цялата кабина) между крана и плочките.

Разбира се, докато се насапунисвам, пликчето пада. И изчезва.

Нищо. Ще го вдигна. Но първо да отмия сапуна.

Хващам крана и завъртам. Върти се само хлъзгавата ми ръка. Кранът е от онзи самозатягащ се тип, дето изисква известна сила, за да се отвинти.

Обръщам се, отварям вратичката и – целият насапунисан – достигам мивката. Слава богу, че банята е малка. Така поне мивката не е далеч. Измивам си ръката. Връщам се и пускам душа.

Докато водата се излива върху мен, приклякам неловко и с търсещи пръсти обхождам пода сантиметър по сантиметър. Най-сетне намирам шампоанчето. Изправям се.

Сега остава да го отворя. Но сапунът е в лявата ми ръка.

След известно объркване изведнъж ми светва: едно от предимствата да си едър е, че самият ти можеш да послужиш за рафтче.

Слагам сапуна на рамото си.

Опитвам да отворя пакетчето шампоан с пръсти, но материалът е твърде здрав. Не става.

Сещам се, че някъде в ъгълчето трябва да има перфорация, която да улесни нещата.

Търся я с късогледите си очи. После – направо с пръсти.

Едно ъгълче. Две. Три. Четири. Пет. Шест. Седем. Осем. Няма повече ъгълчета.

Не се отваря.

Трябват зъби.

Разкъсвам го като хиена – сухожилията на антилопа гну. Право през средата. Не че можеш да контролираш мястото на разкъсване – особено когато няма перфорация и използваш зъбите си.

Ловко събирам разтеклия се шампоан и го мятам връз главата си. Поне мирише добре.

Без много-много да се замислям, отварям вратата и мижейки с едното око и примигвайки като нощен светофар с другото, хвърлям пакетчето в мивката.

Търкам, мия, излизам, загръщам се с две кърпи, развръзката е щастлива.

Утре – пак. Но какво ми пука? Вече съм старо куче.

Ключови думи:

Фамилия

Още

Момче от Родопите "взриви" интереса към България с 15-секунден клип
Карл Уве, за когото светът знае повече, отколкото иска

16.04.2021

84
"Дюкян Меломан" - последният пристан на хубавата музика