Откакто стана ясно, че “партиите на промяната“ не могат да разделят слама на две магарета, а изчегъртаните подкрепят изчегъртващите, се случиха две неща. Бойко Борисов даде нова команда на подчинените си депутати - да не гласуват кабинет на ИТН, а в социалните мрежи тръгна поредната мощна вълна на разочарование от фалшивите български политици, които партийната ни система възпроизвежда на конвейер.

Това се случи през последните дни. И докато въпросът: “Колко пъти може да си смени мнението Борисов?” вече е дълбоко неважен, то накъде ще избие този път разочарованието е тема, по която си струва да поговорим. 

Разочарованието е повсеместно

То се носи из десницата, която се чувстват прецакана за пореден път - сега миг преди да види власт. То блика и от ляво, където виждат как социалистическата партия се превръща в присъдружна организацийка, която има право да подкрепя, без да има право да участва. Излъченото от Слави Трифонов правителство отново е съставено приоритетно от неизвестни лица, то иска доверие в аванс и ще го получи, но само от тези, които имат лични надежди. Разочарованите вече са на другия бряг на доверието.   

Такова разочарование имаше много, много пъти преди - подобни моменти с лопата да ги ринеш. Веселяшкото посрещане на Борисов през 2009 г.; безкритичната подкрепа, която той получи от ляво и от дясно през всичките тези години - всичко това направи възможно сливането на властите в България, т.е. раждането на модела, срещу който уж политиците, обществениците и шоумените се борят от години. Никой няма да забрави как алтернативите се самоубиваха в зародиш - градската десница нямаше подкрепа от 4%, когато започна да се цепи - на правоверни и по-правоверни, а БСП пропиля шансовете си за реабилитиране - точно когато Румен Радев спечели президентските избори, социалистите се скараха като за световно. Сега е същото -

алтернативата не се е родила, а умира

Освен това - моделът “Борисов” бе крепен и заради липсата на нормален диалог между леви и десни - вместо да атакува властта от различни посоки, опозицията атакува себе си. Всичко това мултиплицираше разочарованието, налагаше се небезпочвеното твърдение, че от тези хора нищо не става - резултатите от изборите потвърждаваха това.. 

По правило, подобни вълни на разочарование винаги вървят ръка за ръка с надеждата за нещо по-добро. Като гледам социалните медии, сега

надеждата се нарича "партия на президента"

Някой го каза пределно ясно - “ако президентът не излезе с политически проект с председател Стефан Янев, постигнатото от неговите хора отива на кино и ни чака ново, още по-отвратително статукво”. Тук важно е да се отбележи не просто идеята за “партия на президента“ - такава идея се раждаше и опровергаваше поне два пъти през последната петилетка, а свързването на тази идея точно със служебното правителство. И докато идеята за президентска партия все още си е толкова нелогична, то свързването на надеждите с отиващото си служебното правителство изглежда достатъчно сериозно. 

Служебното правителство се ползваше с висока степен на доверие, т.е. хората го харесаха, независимо какво мислят Бойко, Слави или филанкишията. Тези два-три месеца имахме едно прилично управление, което натрупа доверие в обществото, сред избирателите, не сред политиците, очевидно. 

Отношението към служебното правителство като цяло и към отделните министри в него се превърна в

лакмус за политическите партии

Разривът между “партиите на протеста“ се получи точно заради отношението към служебното правителство - заради това, че ДБ предложи част от министрите да останат, а ИТН пусна компромат срещу финансовия министър Асен Василев и Слави рече: ”Къв си ти, че да предлагаш нещо“. 

Ако президентът Радев тръгне да прави партия, в основата на която е служебното правителство, би се получил съвсем друг ефект - президентският рейтинг бързо може да се срине, същото ще се случи и с популярността на служебните министри. Защо? Защото партията е позиция, което пък значи сепариране, самоограничаване - както на личната позиция, така и на електоралния таргет. В момента Радев и отиващото си служебно правителство са популярни, защото са харесвани не от едноцветни хора.  

Парцелирането на партийния терен е подход, който не помага на българската политическа система. Той ражда отчаяние, а не нова надежда.
Случилото се през последните два месеца отново показва ясно необходимостта от търсене на съгласие между партиите по важните политики. Нищо повече не показва и нищо повече не е нужно да се случва. Не е нужно да се раждат нови партии, не е нужно да се обединяват партии, не е нужно да се помпа БСП с някаква измислена коалиция, не е нужно към ДБ да се добавят нови пъстри елементи и т.н. 

Нужно е друго.

Нужно е да не се прави така, както го прави Слави -

нужни са разговори, договори и компромиси. Нужно е да се разбере, че само в открити разговори се виждат позициите, останалото е задкулисие. Трябва да стане ясно, че подписаните споразумения, договори, документи... са хубаво нещо - това е котва, която те държи близо до декларираната ти позиция. И не на последно място - крайно време е на политиците да им светне, че светът не започва и не завършва с партията им, че политиката е изкуство на компромиса. 

В актуалната среда това би означавало не раждането на нова партия, а подписване на следизборно споразумение между наличните партии, което ще ги държи в кондиция през настоящия парламент.

Утре това споразумение може да се окаже споразумение за подкрепа на Радев - не бива да забравяме, че следващата битка предстои след няколко месеца. Ако искат победа над кандидата на ГЕРБ - партиите на протеста ще се обединят около Радев. Ако не искат - ще издигнат собствени кандидати. ИТН ще ви обясни, че е нелогично управляващата партия да не издигне свой кандидат, десните ще ви кажат, че ще им изсъхне ръката, ако гласуват за ляв президент и т.н. Всички дружно ще клеймят комунизма и ще попържат тежкия преход. 
А статуквото ще превземе нов рубеж.